— Кой сте вие? — попита Хамърсмит.
— Ричард Уолдън Личфийлд.
— Името не ми говори нищо.
— Бях член на управителния съвет на „Елизиум“.
— О…
— Занимавам се с…
— Какво искате? — прекъсна го Хамърсмит, подразнен от самоувереността на Личфийлд.
— Чувам, че представлението е изложено на риск — отговори спокойно възрастният мъж.
— Не е — каза управителят и ъгълчето на устата му трепна нервно. — Не е изложено на риск, защото няма да има постановка. Отменена е.
— Нима? — Личфийлд погледна към Калоуей. — С вашето съгласие, така ли?
— Той няма думата по въпроса; аз имам изключителното право да отменя представлението, ако обстоятелствата го налагат — пише го в договора. От днес театърът е затворен и няма да работи повече.
— Напротив — каза Личфийлд.
— Моля? — Хамърсмит стана от бюрото и Калоуей си даде сметка, че за пръв път го вижда прав. Управителят беше истински дребосък.
— Ще поставим „Дванайсета нощ“, както е обявено — измърка Личфийлд. — Съпругата ми прие на драго сърце да изиграе Виола наместо госпожица Дювал.
Хамърсмит се изсмя грубо, като касапин. Но смехът му секна, когато офисът се изпълни с аромата на лавандула и през вратата влезе Констанция Личфийлд, цялата в бляскава коприна и кожи. Изглеждаше великолепно като в деня на смъртта си — дори управителят затаи дъх и млъкна при вида й.
— Нашата нова Виола — обяви Личфийлд.
След малко Хамърсмит възвърна способността си да говори.
— Тази жена не може да се включи в постановката само с половин ден предизвестие.
— Защо не? — каза Калоуей, без да откъсва очи от жената. Личфийлд беше щастливец, Констанция беше изключително красива. Той не смееше да си поеме дъх в нейно присъствие, от страх да не би тя да изчезне.
И тогава тя проговори. Думите бяха от Пето действие, Сцена първа:
Гласът й беше нежен и мелодичен, но сякаш отекваше из цялото й тяло и изпълваше всяка фраза със сдържана страст.
И това лице. Беше възхитително живо, а мимиките му придаваха смисъла на думите с пестелива деликатност.
Тя беше очарователна.
— Съжалявам — каза Хамърсмит, — но за тези неща си има правила. Тя член ли е на Профсъюза на актьорите?
— Не — отговори Личфийлд.
— Виждате ли, тогава е невъзможно. Профсъюзът категорично забранява такива неща. Живи ще ни одерат.
— Хамърсмит, какво ти става? — намеси се Калоуей. — Какво ти пука, по дяволите? Щом разрушат това място, никога няма да ти се наложи да стъпиш отново в театър.
— Съпругата ми е гледала репетициите. Знае наизуст репликите.
— Ще бъде вълшебно — каза Калоуей, а ентусиазмът му нарастваше при всеки нов поглед към Констанция.
— Рискуваш да ядосаш Профсъюза, Калоуей — смъмри го управителят.
— Ще поема този риск.
— Както казваш, за мен е все тая. Но ако някой им подшушне за това, ще станеш за резил.
— Хамърсмит, дай й шанс. Дай шанс на всички ни. Ако Профсъюзът ме почерни, това ще бъде мой проблем.
Управителят седна отново.
— Никой няма да дойде на представлението, нали знаеш? Даян Дювал беше звезда, щяха да останат до края на високопарната ти постановка, само за да видят нея, Калоуей. Но някаква непозната… Добре, погребението е твое. Давай, направи го, аз си измивам ръцете от цялата работа. Твоята глава е на дръвника, не го забравяй. Надявам се жив да те одерат.
— Благодаря — каза Личфийлд. — Много любезно от ваша страна.
Хамърсмит започна да пренарежда нещата върху бюрото си, за да видят всички бутилката и чашата. Разговорът беше приключил — вече не се интересуваше от тези въртиопашки.
— Махнете се — отсече. — Просто се махнете.
— Имам една-две молби към вас — каза Личфийлд на Калоуей, когато излязоха от офиса. — Промени в постановката, които ще подпомогнат изпълнението на съпругата ми.
— Какви са те?
— За да се чувства по-удобно Констанция, ще помоля осветлението да бъде намалено значително. Тя просто не е свикнала да играе под такива горещи ярки светлини.