Скалата, която беше притискала Роухед толкова дълго, вече я нямаше и сега му беше лесно да се отърси от земята гроб — като змия, която се измъква от кожата си. Торсът му се освободи. Рамене, два пъти по-широки от човешките; жилави, покрити с белези ръце, по-силни от ръцете на човек. Съживени от възкресението, крайниците му се пълнеха с кръв и потрепваха като криле на пеперуда. Дългите му смъртоносни пръсти се забиваха ритмично в пръстта, докато възвръщаха предишната си сила.
Томас Гароу просто стоеше и гледаше. Не изпитваше нищо, освен страхопочитание. Страхът беше за онези, които все още имат шанс да оцелеят; той нямаше.
Роухед се беше измъкнал напълно от гроба си. За пръв път от векове насам той стана на крака. Буци влажна пръст се посипаха от торса му — беше по-висок с цял метър от високия метър и осемдесет Томас.
Мъжът стоеше в сянката му с очи, приковани в гроба на Краля. Още стискаше лопатата в дясната си ръка. Роухед го вдигна за косата. Скалпът на Томас се отпори под тежестта на тялото му, затова чудовището го сграбчи за врата с огромната си длан.
По лицето на човека шурна кръв от отпрания скалп и усещането го накара да се размърда. Щеше да умре всеки миг и го знаеше. Погледна към краката си, които ритаха безпомощно под него, после вдигна очи към лишеното от милост лице на Роухед.
То бе грамадно и кръгло като луната преди есенното равноденствие; грамадно и кехлибарено жълто. Но тази луна имаше очи, които горяха върху бледия ѝ, осеян с дупки лик. Две очи като рани — сякаш някой ги беше издълбал върху лицето на чудовището и после беше сложил вътре по една запалена свещ.
Томас Гароу беше като омагьосан от размерите на тази луна. Той премести погледа си от едното око към другото, после към влажните цепки, които ѝ служеха за нос, а накрая, обзет от детински ужас — към нейната уста. Боже, каква уста. Беше широка като пещера и сякаш разполови лицето, когато се отвори. Това беше последната му мисъл. Че луната се разполовява и пада от небето.
След малко Краля го завъртя с главата надолу, както имаше обичай да прави с мъртвите си врагове, и пусна тялото в гроба, в който предците на Томас го бяха заровили с надеждата да гние вечно.
Когато гръмотевичната буря се разрази с пълна сила над Набожност, Роухед вече се беше скрил на сухо в обора на Никълсън на километър и половина от „Трите акра“. Въпреки дъжда в селото кипеше оживена работа. Блажени са невежите. Между селяните нямаше пророчица, а в рубриката „Звездите предричат“ в новия брой на „Газет“ не пишеше нито дума за внезапната смърт, която щеше да споходи през следващите дни един близнак, трима лъвове, един стрелец и куп представители на други зодии.
Дъждът беше започнал с гръмотевицата: отначало само ръмеше, но хладните пръски скоро преминаха в същински порой. Заваля като из ведро и жителите на Набожност най-сетне решиха да потърсят подслон.
Булдозерът, който разкопаваше градината зад къщата на Рони Милтън, остана да бездейства под дъжда, за да получи второто си основно измиване за последните два дни — шофьорът му прие пороя като сигнал да се оттегли в бараката, където да побъбри с другите за състезателни коне и жени.
Застанали на входа на пощенската станция, трима селяни гледаха как канавките преливат и мърмореха, че това се случва всеки път, когато завали, и че след половин час падината в долния край на Главната улица ще заприлича на вир, достатъчно дълбок да караш лодка в него.
А в самата падина, в ризницата15 на „Сейнт Питър“, клисарят Деклан Юън гледаше как дъждовните потоци се стичат по хълма и се събират в малко море пред портата на църквата. „Скоро ще бъде достатъчно дълбоко, за да се удави човек“, помисли си той; после, изненадан, че си е представил как някой се дави, се извърна от прозореца и се зае отново да сгъва покривки за олтари. Днес изпитваше странно вълнение и не можеше, не биваше, не искаше да го потиска. То нямаше нищо общо с гръмотевичната буря, въпреки че обичаше бурите от малък. Не, нещо друго го караше да се вълнува и проклет да е, ако знаеше какво. Все едно се беше върнал в детските години. Сякаш беше Коледа и Санта Клаус, първият бог, в съществуването на когото бе повярвал, щеше да се появи всеки миг на прага. Мисълта го накара да се засмее на глас, но ризницата не беше място за лудории, затова преглътна смеха си и се усмихна наум.
Всички се скриха от дъжда, само Гуен Никълсън се измокри до кости. Беше останала в задния двор на къщата, за да придума понито на Амилия да влезе в обора. Изплашено от гръмотевицата, глупавото животно се запъваше. А Гуен беше вир-вода и беше бясна.
15
Църковна канцелария, вестиарий; помещение, в което се съхраняват свещените съдове и одежди. — Б. пр.