— Че пикаех на улицата.
— Не смятам съжалението за достатъчно разкаяние — рече Уейн.
— Но аз наистина се разкайвам. Беше грешка.
— Писна ни странници като теб да се мотаят наоколо. Хванахме онова хлапе да сере насред кръчмата със смъкнат до глезените панталон. Какви маниери! Къде ви възпитават, шибаняци такива? На това ли ви учат в лъскавите ви училища на изток?
— Ужасно съжалявам.
— Проклет да съм, ако не съжаляваш — рече провлачено Уейн. — Хлапето с теб ли е?
— Може и така да се каже.
— Какви са тези засукани приказки? — Той заби револвера си в гърба на Рики: на допир беше съвсем истински. — С теб ли е, или не?
— Исках да кажа…
— Тук няма значение какво искаш, господинчо, от мен да го знаеш. — Той запъна шумно ударника. — Защо не се обърнеш, синко, и да видим какво можеш?
Рики беше виждал този номер и преди. Мъжът се обръща, посяга да извади някой скрит револвер и Уейн го застрелва. Без дискусии, без време да обсъдят етичната страна на въпроса — един куршум е по-красноречив от всякакви думи.
— Казах да се обърнеш.
Рики се обърна съвсем бавно към човека, преживял хиляди престрелки, и ето го и него… или по-скоро блестящата му имитация. Уейн от средния му период, преди да надебелее и да погрознее. Уейн от „Рио Гранде“, прашен от дългия път и с присвити от цял живот взиране в хоризонта очи. Рики никога не си беше падал по уестърни. Мразеше превзетата мъжественост, възхваляването на мръсния и евтин героизъм. Неговото поколение беше слагало цветя в цевите на пушките, а той беше одобрявал това и продължаваше да го одобрява.
Това лице, мъжествено до нелепост и така безмилостно, олицетворяваше куп унищожителни лъжи — за величието на американските погранични родове, нравствеността на бързото правосъдие, нежността в сърцата на жестоките мъже. Рики ненавиждаше това лице. И го сърбяха ръцете да го удари.
По дяволите! Ако актьорът, който и да беше той, възнамеряваше, така или иначе, да го застреля, защо преди това да не стовари юмрука си в лицето на копелето? Щом си го помисли, Рики сви юмрук, замахна и фрасна Уейн в брадичката. Актьорът се оказа по-бавен от екранния си образ. Не успя да избегне удара и Рики се възползва от преимуществото си, за да избие револвера от ръката му. После засипа тялото на Уейн с градушка от удари, както беше виждал да правят по филмите. Беше зрелищен спектакъл.
По-едрият мъж залитна назад и се спъна, когато шпората му се закачи за косата на мъртвото момче. Загуби равновесие и се просна победен в прахта.
Копелето беше на земята! Рики изпита вълнение, каквото не беше изпитвал преди — радостта от физическия триумф. Мили боже! Беше проснал на земята най-великия каубой в света! Беше толкова развълнуван от победата, че забрави всичките си проблеми.
Прашната буря внезапно се засили. Уейн лежеше на пода с кървящ нос и цепната устна. Пясъкът вече покриваше тялото му, сякаш за да скрие срамното му поражение.
— Стани — нареди Рики, решил да се възползва докрай от ситуацията.
Уейн му се усмихна през прашната завеса.
— Добре, момче — каза той дяволито, — все пак ще направим мъж от теб…
После очертанията на тялото му се размиха и на мястото му се появи нещо друго, някаква форма, която Рики изобщо не можа да проумее. Нещо, което хем беше Уейн, хем не беше и бързо губеше човешкия си облик.
Пясъкът се сипеше все по-яростно, влизаше в очите и в ушите му. Рики се разкашля и се отдалечи със залитане от мястото на схватката, после внезапно се озова пред стена и врата и преди да проумее къде се намира, бурята го изплю обратно в тишината на „Муви Палас“.
Въпреки че си беше обещал да не хленчи, откакто му бяха пораснали мустаци, когато се озова в салона, Рики нададе кратък писък, на който би завидяла и Фей Рей11, и припадна.
Във фоайето Линди Лий обясняваше на Бърди защо филмите не са ѝ харесали.
— Дийн обича каубойски филми. Аз не си падам особено по тях. Май не трябваше да ти казвам…
— Не, няма проблем.
— Защото ти сигурно ги харесваш или поне така предполагам. Щом работиш тук.
— Харесвам някои филми. Не всичките.
— О! — Момичето изглеждаше изненадано. Май доста неща я изненадваха. — Аз обичам да гледам филми за дивата природа, нали се сещаш?
— Да…
— Сещаш ли се? За животни и разни такива.
— Да… — Бърди си спомни как си беше помислила, че Линди Лий не я бива особено в приказките. Май беше познала.
— Защо се бавят толкова? — попита момичето.
Приключенията на Рики в прашната буря бяха продължили само две минути в реалния свят. Времето във филмите беше разтегливо.
11
Канадско-американска актриса (1907-2004), която се снима в редица филми на ужасите и става известна като първата „кралица на писъците“. — Б. пр.