— Ще видя какво става — реши Бърди.
— Сигурно си е тръгнал без мен — повтори Линди.
— Сега ще разберем.
— Благодаря.
— Не се притеснявай — каза Бърди, като докосна тънката ръка на момичето, докато се разминаваха. — Сигурна съм, че всичко е наред.
Тя изчезна зад двукрилата летяща врата на салона и остави Линди Лий сама във фоайето. Линди въздъхна. Дийн не беше първото момче, което я зарязва само защото не му пуска. Тя имаше собствени разбирания кога и как трябва да преспи с едно момче и сега не му беше времето, нито Дийн — момчето. Беше прекалено повърхностен и несериозен, пък и косата му миришеше на дизел. Ако я беше зарязал, нямаше да се скъса от рев. Както майка ѝ обичаше да казва, в морето имаше още много риба.
Тъкмо разглеждаше плаката на филма за следващата седмица, когато чу тупване зад гърба си; обърна се и видя един дебел и шарен, ужасно сладък заек, който се взираше в нея от средата на фоайето.
— Здравей — поздрави го тя.
Заекът започна да се ближе самодоволно.
Линди Лий обожаваше животните; обичаше озвучените с Росини научнопопулярни филми на Дисни, в които показват дивите създания в естествената им среда, дават как скорпионите се чифтосват, докато танцуват по двойки, и наричат гальовно всички мечета „малки разбойници“. Никога не ѝ омръзваше да гледа подобни неща. Но повече от всичко обичаше зайци.
Заекът направи няколко подскока към нея. Тя коленичи, за да го погали. Беше топъл и имаше кръгли розови очи. Той заподскача отново, този път нагоре по стълбите.
— Не мисля, че трябва да ходиш там — рече му Линди.
На върха на стълбището беше тъмно. Освен това на стената висеше табела с надпис „Само за служебни лица“. Но дребосъкът беше решил на всяка цена да се качи горе и когато тръгна след него, той вече имаше значителна преднина.
На площадката беше тъмно като в рог. Заекът беше изчезнал.
Вместо него там клечеше нещо друго; нещо със светещи в мрака очи.
Линди Лий се поддаваше лесно на внушения. Нямаше нужда от сложни илюзии, за да бъде примамена като момчето, тя вече си фантазираше. Беше лесна жертва.
— Здравей — каза Линди Лий, леко уплашена от присъствието пред нея. И напрегна очи в тъмнината, за да различи някаква форма или поне намек за лице. Но лице нямаше. Нещото дори не дишаше.
Линди направи крачка назад по стълбите, но то се спусна внезапно към нея, сграбчи я, преди да свари да падне, и ѝ запуши набързо устата.
В нея нямаше много страст за крадене, но нещото смяташе да я използва по друг начин.
Слабичкото тяло беше едва разцъфтяло, отворите му не бяха привикнали към нашествия. То издърпа Линди по оставащите догоре стълби и я затвори за по-нататъшни проучвания.
— Рики? О, боже, Рики!
Бърди коленичи до мъжа и го разтърси. Поне още дишаше. И това беше нещо. Въпреки че на пръв поглед по него имаше много кръв, раната му се оказа лека, просто разкъсване на ухото.
Тя го разтърси отново, този път по-грубо, но той не реагира. След трескаво търсене Бърди най-сетне напипа пулса му — беше силен и ритмичен. Изглежда, някой го беше нападнал, най-вероятно липсващият приятел на Линди Лий. Къде ли беше той? Сигурно още се криеше в тоалетната, въоръжен и опасен. Бърди не беше глупава, нямаше да влезе вътре, за да провери какво става — това развитие на сюжета ѝ беше познато до болка. Жена в смъртна опасност: стандартна сцена. Тъмната стая, дебнещият звяр. Вместо да нахлуе с трясък в това клише, щеше да постъпи така, както мълчаливо съветваше всяка филмова героиня — да преглътне любопитството си и да извика полиция.
Остави Рики да лежи на пода и се върна във фоайето.
То беше празно. На Линди Лий ѝ беше писнало да чака гаджето си или беше намерила някой на улицата, който да я откара вкъщи. Във всеки случай беше затворила входната врата, оставяйки след себе си слаб аромат на бебешка пудра „Джонсън“. Добре, това със сигурност улеснява нещата, каза си Бърди, докато влизаше в будката за билети, за да телефонира на ченгетата. Беше доволна от мисълта, че момичето е проявило достатъчно здрав разум да зареже смотания Дийн.
Тя вдигна слушалката и в ухото ѝ се разнесе глас:
— Ало — каза той, носов и извънредно любезен. — По това време на нощта е малко късно за телефонни разговори, не мислите ли?
Не беше операторът, Бърди беше сигурна. Още не беше набрала номера. Освен това гласът звучеше като Питър Лори12.
— Кой се обажда?
— Не ме ли познахте?
— Искам да говоря с полицията.
— Ще ми се да можех да ви помогна наистина.
12
Питър Лори (1904-1964) е американски актьор от унгарски произход, който става известен с ролите си в „Малтийският сокол“ (1941) и „Казабланка“ (1942). — Б. пр.