Хари не отговори нищо, просто се изправи сред разпръснатите доклади и снимки. Гаден живот имаше: шпиониране на прелюбодейци по поръчка на отмъстителните им съпруги; ровене в каналите за изчезнали деца; поддържане на отношения с боклуци, защото те винаги изплават на повърхността, а всичко останало потъва. Едва ли душата на Валентин можеше да бъде по-мръсна.
— Стълбата е на края на коридора — рече той.
— Все още можем да измъкнем Суон оттук — каза Валентин. — Да му осигурим прилично кремиране… — Фикс-идеята на демона да запази честта и достойнството на покойния си господар някак си действаше успокояващо. — Но се нуждая от помощта ти, Хари.
— Ще ти помогна — отвърна детективът, като избягваше да поглежда към съществото. — Само не очаквай от мен любов и привързаност.
Ако беше възможно да се чуе усмивка, значи Хари чу точно това.
— Те планират да приключат с нас преди разсъмване — каза демонът.
— Не остана много време.
— Може би около час — отвърна Валентин. — Но той е достатъчен. Във всички случаи е достатъчен.
Звукът на пещта успокояваше Чаплин; буботенето и потракването му бяха познати колкото оплакванията на собствените му черва. Но зад вратата се надигаше някакъв друг звук, подобен на който не беше чувал досега. Той пораждаше в съзнанието му глупави образи: на смеещи се прасета; на стъкло или бодлива тел, дъвкани със зъби; на танцуващи по пода копита. Колкото повече се усилваха звуците, толкова по-голяма ставаше тревогата му, но когато отиде до вратата на сутерена, за да повика помощ, тя се оказа заключена; ключът го нямаше. И на всичкото отгоре светлината угасна.
Той се опита да си спомни някоя молитва…
— Пресвета Марийо, Майко Божия, спаси нас грешните и ни помогни в час на изпитание… — И млъкна, когато някакъв глас доста ясно се обърна към него:
— Майкълмас.
Със сигурност беше майка му. И нямаше никакво съмнение откъде се чуваше гласът й. Той идваше от пещта.
— Майкълмас — рече настоятелно тя, — нима ще ме оставиш да се сваря тук?
Беше невъзможно, разбира се, тя да се намира там от плът и кръв; от смъртта й бяха изминали тринайсет години. Може би някакъв призрак? Той вярваше в призраци. Беше се случвало да ги вижда — хванати за ръце, те влизаха и излизаха от кинотеатрите на Четирийсет и втора улица.
— Отвори, Майкълмас — каза майка му с онзи специален тон, който използваше, когато имаше някакъв подарък за него. Той се приближи до вратата като добро дете. Никога досега не бе усещал такава горещина да лъха от пещта; можеше да почувства мириса на подпалените косъмчета на ръцете си.
— Отвори вратата! — каза пак майка му. Не можеше да й се възпротиви. Въпреки изпепеляващо горещия въздух, той посегна към дръжката.
— Шибаният портиер — каза Хари и изрита силно запечатаната врата към пожарната стълба. — Тази врата трябва непрекъснато да стои отключена. — Той дръпна силно веригите, които бяха увити около дръжките. — Ще трябва да слезем по стълбището.
От дъното на коридора зад гърбовете им се разнесе шум; по тръбите на отоплението се разнесе рев, от който старите радиатори завибрираха. Точно в този миг долу в сутерена Майкълмас Чаплин се подчиняваше на майка си и отваряше вратата на пещта. И когато пламъкът блъвна в лицето му, писъкът му се извиси до третия етаж, последван от трясъка на отварящата се врата на сутерена.
Хари погледна към Валентин, моментално забравил за отвращението си.
— Няма да слизаме по стълбите — каза демонът.
Воят, тракането и крясъците ставаха все по-силни. Каквото и да се беше родило в сутерена, очевидно се развиваше бързо.
— Трябва да намерим нещо, с което да разбием вратата — каза Валентин.
Хари трескаво прехвърляше наум предметите в съседните офиси, търсейки инструмент, който да е достатъчно здрав, че да направи впечатление или на вратата към пожарната стълба, или на масивната верига, с която беше вързана. Но не се сети за нищо полезно: само пишещи машини и шкафове.
— Мисли, човече — каза Валентин.
Хари продължи да рови в паметта си. Трябваше му някакъв здрав и тежък инструмент. Лост, чук… Брадва! На долния етаж се намираше офисът на един агент на име Шапиро, който представляваше изключително порноактьори, една от които предишния месец се беше опитала да му пръсне топките. Не успя, но един ден той се хвалеше на стълбите, че си е купил най-голямата брадва, която е успял да намери, и с удоволствие би резнал главата на всеки клиент, който се опита да го нападне.
Суматохата долу утихваше. Надигащата се тишина беше по притеснителна от предхождащата я врява.