— Не мислех, че сте любител на музиката — каза Батърфийлд, дръпна от цигарата си и му се усмихна. — Оставете брадвата и се присъединете към нас.
Думата брадва напомни на Хари за тежестта в ръцете му, макар че, омаян от мрежата на музикалните тактове, не можеше да се усети какво означава тази тежест.
— Не се страхувайте — каза Батърфийлд, — лично вас в нищо не ви обвиняваме и не таим злоба.
— Доротея… — каза Хари.
— Тя също беше невинна — отвърна адвокатът, — докато не й показахме някои неща.
Хари погледна към тялото на жената; към ужасните неща, които бяха направили с него. Видът им го накара да затрепери и изведнъж музикалните нишки, които го държаха в плен, внезапно отслабнаха: отмиха ги напиращите сълзи.
— Оставете брадвата — повтори Батърфийлд.
Но звукът на концерта вече не можеше да се мери с мъката, която се натрупваше в гърдите му. Батърфийлд като че ли съзря промяната в очите му; там се зараждаха отвращение и гняв. Адвокатът пусна недопушената цигара на пода и даде знак на оркестъра да спре.
— Значи избираме смъртта? — попита той, но Хари вече се беше засилил към него, слизайки по последните три стъпала. Вдигна брадвата и замахна към адвоката, но пропусна. Острието заора в мазилката на стената, пропускайки с около един фут мишената си.
Избликът на насилие накара музикантите да захвърлят инструментите си и да хукнат през фоайето, влачейки пешовете на палтата си в кръв и мръсотия. Хари ги зърна с крайчето на окото си. В сенките зад ордата се виждаше още една фигура, по-голяма и от най-големия призован тук демон, и от нея се разнесе глух и мощен удар, като от парен чук. Хари се опита да разбере какъв е този звук или каква е тази фигура, но не успя. Нямаше време за любопитстване; демоните почти го бяха достигнали.
Батърфийлд се огледа, за да окуражи атаката им, и Хари улови точно този момент, за да замахне отново с брадвата. Ударът попадна в рамото на Батърфийлд и отсече ръката му. Адвокатът изпищя и по стената плисна кръв. Но време за трети удар нямаше. Демоните вече протягаха ръце към него със смъртоносни усмивки на лицата.
Хари се обърна към стълбището и хукна нагоре, като взимаше наведнъж по две, три и четири стъпала. Батърфийлд продължаваше да пищи; от горната площадка Хари чу гласа на Валентин, който го викаше по име. Не му стигаше нито време, нито дъх, за да отговори.
Преследваха го по петите, съпровождани от ръмжене, викове и пляскане на криле. А зад всичко това се чуваше грохотът от стъпките на парния чук, който приближаваше подножието на стълбището, и този звук бе много по-страховит от глъчта на берсерките зад гърба му. Този звук проникваше в корема му; в червата, и биеше ритмично и неумолимо, като сърцето на самата смърт.
На площадката на втория етаж той чу някакви жужащи звуци зад гърба си и се обърна, за да види как някакъв молец с човешка глава и размерите на лешояд пикира над него. Хари го посрещна с брадвата и го посече. Отдолу се разнесе възбуден вик, когато молецът се затъркаля по стъпалата, размахвайки крилете като гребла. Детективът се затича нагоре — там, където стоеше Валентин и се ослушваше. Не го вълнуваше глъчта, нито виковете на адвоката, а парния чук.
— Докарали са Рапари — каза Валентин.
— Раних Батърфийлд.
— Чух. Но това няма да ги спре.
— Все още можем да съсечем вратата.
— Мисля, че твърде много закъсняхме, приятелю.
— Не! — Хари се втурна покрай Валентин към вратата. Демонът се беше отказал от опитите да завлече тялото на Суон до вратата и беше облегнал магьосника по средата на коридора със скръстени на гърдите ръце. В някакъв тайнствен прощален ритуал беше поставил на краката и главата на Суон смачкани хартиени чаши, а устните му бе покрил с мъничко цветче-оригами. Хари се спря за миг, за да се изуми отново от приветливостта на лицето на Суон, след което изтича до вратата и се зае да разсича веригите. Щеше да отнеме доста време. От ударите повече страдаше брадвата, отколкото стоманените брънки. Но той не се отказваше. Това бе единственият им път към спасението, като не се броеше възможността да скочат от прозореца и да се пребият до смърт. Реши, че ще постъпи точно така, ако не му остане друг изход: ще скочи и ще умре, но няма да се превърне в тяхна играчка.
Продължи да удря по веригите, докато ръцете му не изгубиха чувствителността си. Това бе изгубена кауза; веригите не помръдваха. Отчаянието му се засили още повече, щом чу вика на Валентин — силен, жалостив вопъл, на който Хари не можеше да не реагира. Той заряза вратата и се върна обратно при стълбището, преминавайки покрай тялото на Суон.