— О — каза мъжът, — влязох само за минутка.
— Няма проблем — отвърна Илейн. — Изглежда и двамата сме навлезли в чужда собственост.
Мъжът кимна. Беше облечен скромно — дори невзрачно, — изпъкваше единствено зелената му папийонка. Чертите на лицето му, въпреки обикновения стил на облеклото му и прошарените коси, бяха изумително гладки, сякаш нито усмивка, нито бръчици от мръщене смущаваха някога съвършеното им спокойствие.
— Тъжна картинка, нали? — рече той.
— Бил ли сте преди в тази църква?
— Случвало се е — отвърна той, — но тя никога не е била особено популярна.
— Как се нарича?
— Църквата на Вси Светии. Мисля, че е била построена в края на седемнайсети век. Интересувате ли се от църкви?
— Не твърде. Просто видях дима и…
— Сцените на разрушение се харесват на всички — каза той.
— Да — отговори тя, — вероятно сте прав.
— Сякаш гледам погребална процесия. По-добре те, отколкото ние, а?
Тя промърмори нещо утвърдително, но мислите й вече бяха далеч. Обратно в болницата. Към болката и лекуването й. Към живота й, спасен единствено с цената на друг, несъстоял се живот. По-добре те, отколкото ние.
— Името ми е Кавана — рече мъжът, приближавайки се към нея с протегната ръка.
— Приятно ми е — отвърна тя. — Аз съм Илейн Райдър.
— Илейн — повтори той. — Очарователно.
— Очевидно сте дошли да погледнете за последен път това място, преди да изчезне завинаги?
— Да, права сте. Тъкмо разглеждах надписите по каменните плочи на рода. Някои от тях са доста красноречиви. — Той избута с крак встрани строителните отпадъци от една плоча. — Жалко за всичко това. Сигурен съм, че когато започнат да вдигат пода, просто ще натрошат камъните…
Тя погледна в краката си към плочите. Не всичките бяха надписани, на някои се виждаха просто имена и дати. Но някои имаха и надписи. На една, която се намираше вляво от мястото, където стоеше Кавана, имаше поизтрит релеф, изобразяващ кръстосани като барабанни палки пищялни кости, и кратък надпис: Изкупи времето.
— Мисля, че отдолу някога е имало крипта — каза Кавана.
— Аха, разбирам. И това са хората, които са били погребани тук.
— Ами не мога да се сетя за друга причина, която да оправдае надписите. А вие? Мислех си да помоля работниците… — той млъкна насред изречението, — … вероятно ще ме сметнете за не съвсем нормален…
— Какво?
— Ами просто да запазят една или две от най-хубавите плочи от унищожение.
— Не го смятам за ненормално — отвърна тя. — Много са красиви.
Реакцията й очевидно го окуражи.
— Може би трябва да отида още сега да говоря с тях. Ще ме извините ли за момент?
Остави я в централния неф като изоставена булка и излезе да поговори с един от работниците. Тя бавно отиде до мястото, където по-рано се бе намирал олтарът, като пътьом четеше имената. Дали сега имаше някой, който да знае и да се интересува от хората, които лежат тук? Починали преди двеста или повече години и отишли не в любящата памет на потомците, а в забвение. Внезапно неосъзнатата надежда за живот след смъртта, която беше таила през всичките трийсет и четири години, се изпари; вече не я притискаха призрачните видения за рая. Някой ден, може би дори днес, тя може да умре, точно както бяха умрели тези хора, и това няма да има никакво значение. Нямаше какво да очаква, на какво да се надява, за какво да мечтае. Стоеше в кръг светлина от помътнялото от дима слънце и се чувстваше почти щастлива.
Кавана се върна от разговора си с бригадира.
— Наистина има крипта — каза той, — но още не са я опразнили.
— О.
Все още са под краката им. Прах и кости.
— Изглежда, все още не могат да проникнат вътре. Всички входове са грижливо запечатани. Затова сега копаят около основите. Търсят друг начин да влязат.
— Нормално ли е криптите да се запечатват?
— Не така като тази.
— Може би не е имало повече място — предположи Илейн.
Кавана прие коментара й насериозно.
— Може би.
— Ще ви дадат ли някоя от плочите?
Той поклати глава.
— Не зависи от тях. Те са просто общински служители. Очевидно имат фирма с професионални преносвачи, които ще дойдат и ще преместят телата на новото погребално място. Всичко трябва да бъде направено по най-благоприличен начин.
— Доста навътре са го взели — отбеляза Илейн и погледна отново надолу към плочите.
— Трябва да се съглася с вас — отвърна Кавана. — Наистина изглежда прекалено. Или може би ние сме престанали да се боим от Бога.
— Може би.
— Както и да е, казаха ми да се върна след ден-два и да говоря с преносвачите.