Тя се засмя при мисълта как мъртвите се местят в нов дом, опаковат си нещата. Кавана беше доволен от шегата си, макар и да бе неволна. Яхнал вълната на успеха си, той предложи:
— Може би ще приемете да пийнете по нещо с мен?
— Боя се, че не съм подходяща компания — отвърна тя. — Много съм изморена.
— Може да се срещнем по-късно — рече той.
Тя отмести поглед от нетърпеливото му лице. Беше достатъчно приятен, по свой спокоен начин. Харесваше зелената му папийонка — която сигурно бе шега с еднообразието му. Харесваше й и сериозността му. Но не можеше да приеме мисълта да пие с него; поне не тази вечер. Извини се и обясни, че наскоро е преболедувала и все още не се е възстановила.
— Тогава някоя друга вечер? — попита внимателно той. Липсата на агресивност в ухажването му беше доста убедителна и тя отвърна:
— С удоволствие. Благодаря.
Преди да се разделят, те си размениха телефонните номера. Той изглеждаше очарователно развълнуван от мисълта за новата им среща; това я накара да почувства, че въпреки всичко, което й бе отнето, все още не бе изгубила сексапила си.
Когато се върна в апартамента си, намери пратката от Мич и гладната котка на прага. Нахрани животното, после си направи кафе и отвори пакета. Вътре, опакован в няколко пласта хартия, лежеше копринен шал, точно по вкуса й — невероятната интуиция на Мич отново не го беше подвела. В бележката пишеше единствено: Това е твоят цвят. Обичам те. Мич. Прииска й се веднага да грабне телефона и да му позвъни, но внезапно мисълта да чуе гласа му й се стори опасна. Той задължително ще я пита как се чувства, а тя ще му отговори, че всичко е наред. Той ще се усъмни: добре, и все пак? Тогава тя ще му каже: чувствам се празна, извадиха от мен половината ми вътрешности, дявол да те вземе, и аз вече никога няма да имам дете нито от теб, нито от който и да е друг, значи това е краят, нали? Само при мисълта за разговора с него тя почувства как сълзите бликват и в изблик на необясним гняв уви набързо шала в хартията и го натика в дъното на най-дълбокото си чекмедже. Проклет да е, че тепърва се опитва да оправи нещата. Преди, когато тя се нуждаеше най-много от него, той говореше само за бащинството си и как туморите й ще му попречат за това.
Вечерта бе ясна — копринената кожа на небето се бе разпънала от край до край. Не й се искаше да пуска пердетата в предната стая, нищо, че минувачите щяха да надничат вътре — сгъстяващата се синева беше твърде красива, за да я пропусне. Затова седна до прозореца и се загледа в настъпващия мрак. Едва когато угасна и последният щрих, тя се изолира от студа.
Нямаше никакъв апетит, но въпреки това си приготви вечеря и седна да гледа телевизия. Без да дояде приготвеното, остави подноса настрани и задряма, като поглеждаше на пресекулки към програмите. Някакъв малоумен комедиант, който дори само с кашлицата си караше публиката да изпада в истерия; научнопопулярен филм за живота в Серенгети; новините. Сутринта беше прочела всичко, от което имаше нужда; заглавията не се бяха променили.
Все пак едно съобщение привлече вниманието й: интервю със самотния яхтсмен Майкъл Мейбъри, когото бяха прибрали след двуседмично дрейфуване в Тихия океан. Интервюто се излъчваше от Австралия и качеството на предаването беше лошо, брадатото и изгоряло от слънцето лице на Мейбъри непрекъснато беше покривано от снежинки. Но картината нямаше особено значение: разказът му за неуспешното плаване бе достатъчно интригуващ, особено за събитието, което като че ли го беше разтърсило дълбоко. Попаднал в безветрие и тъй като яхтата му нямала мотор, бил принуден да чака вятър. А той не се появявал. Минала цяла седмица, а той не бил помръднал и един километър, океанът бил безразличен към съдбата му, нито птица, нито преминаващ съд не нарушавали монотонността. С всеки изминал час все по-силно чувствал клаустрофобия, която на осмия ден достигнала панически пропорции, затова се вързал с въже за парапета и отплувал от яхтата, за да се измъкне от тясното пространство на палубата. Но щом се отдалечил, отпуснат в спокойната, топла вода, той нямал желание да се връща обрано. Защо да не отвърже въжето, помислил си, и да не се остави да бъде отнесен.
— Какво ви накара да промените намеренията си? — попита го репортерът.
Мейбъри се намръщи. Очевидно беше достигнал до кулминацията на историята си, но не искаше да я завърши. Репортерът повтори въпроса.
Накрая морякът отговори колебливо:
— Погледнах отново към яхтата и видях някой на борда.
Неуверен, че е чул правилно, репортерът каза:
— Някой на палубата?