— Точно така — отвърна Майбъри. — Там имаше някой. Видях доста ясно фигура, която се движеше.
— А вие… разпознахте ли този гратисчия? — последва въпрос.
Лицето на Мейбъри помръкна; усети, че историята му се приема с лек сарказъм.
— Кой беше? — притисна го репортерът.
— Не знам — отвърна Мейбъри. — Смъртта, предполагам.
За миг репортерът остана безмълвен.
— Но накрая, естествено, се върнахте на лодката.
— Разбира се.
— И там нямаше следа от никого?
Мейбъри погледна репортера и през лицето му премина сянка на презрение.
— Оцелях, нали? — рече той.
Репортерът промърмори нещо за това, че не го разбира съвсем.
— Не се удавих — каза Мейбъри. — Можех да умра тогава, ако наистина го исках. Да развържа въжето и да се удавя.
— Но не го направихте. А на следващия ден…
— На следващия ден се появи вятър.
— Това е невероятна история — каза репортерът, доволен, че успешно е преминал през най-деликатната част на историята. — Сигурно с нетърпение очаквате да видите семейството си отново за Коледа…
Илейн не чу последвалата размяна на любезности. Въображението й беше свързано чрез тънка нишка със стаята, в която се намираше; пръстите й си играеха с възелчето. Ако Смъртта може да намери лодка в пустошта на Пасифика, колко по-лесно ще й бъде да намери нея. Да седи до нея, може би, докато спи. Да я наблюдава, докато се потапя в мъката си. Илейн стана и изключи телевизора. Апартаментът внезапно потъна в безмълвие. Вслуша се в тишината, но не долови никакви признаци за гости, чакани или нечакани.
И докато се ослушваше, усети в устата си солен вкус. Без съмнение океанът.
След като излезе от болницата, тя веднага получи няколко предложения да си почине и оправи след боледуването. Баща й я покани в Абърдийн, сестра й Рейчъл я повика за няколко седмици в Бъкингамшър, имаше дори едно жалостиво телефонно обаждане от Мич, в което той говореше за прекарването на почивката заедно. Тя бе отхвърлила всичките, като им каза, че иска да възстанови ритъма на предишния живот колкото се може по-бързо: да се върне на работа, при колегите и приятелите си. Всъщност причините бяха много по-дълбоки. Илейн се страхуваше от съчувствието им, страхуваше се, че ще свикне с привързаността им и бързо ще стане зависима от тях. Желанието й да бъде независима, което я бе тласнало към този неприветлив град, се бореше със задушаващото желание за сигурност. Тя знаеше, че ако отстъпи на тези любящи призиви, сигурно щеше да пусне корени в бащината земя и още една година няма да види нищо наоколо. А кой знае какви събития щяха да се случат около нея?
Вместо това се върна на работа веднага, щом се почувства готова, с надеждата, че това ще й помогне да възстанови нормалния си живот, въпреки че не получи старата си длъжност. Но лавирането някак не й се получи. На всеки няколко дни се случваше по нещо — чуваше някоя реплика или улавяше върху себе си поглед, който не би трябвало да вижда — което я накара да осъзнае, че към нея се отнасят с някаква репетирана предпазливост; че колегите й смятат, че болестта я е променила из основи. Това я ядоса. Искаше й се да изплюе в лицата им подозренията си, да им каже, че тя и матката й не са едно и също, че премахването на едното не означава задължително изчезване и на другото.
Но днес, когато отиде в офиса, тя не беше съвсем сигурна, че грешат. Чувстваше се така, сякаш не беше спала от седмици, макар всъщност всяка нощ да спеше дълбоко и продължително. Очите й се замъгляваха от умора и всичко й се струваше някак отдалечено сякаш се отнасяше все по-далече от работната си маса, от усещанията, от мислите си. Два пъти сутринта се улови, че разговаря сама със себе си, а после се изненадваше кой й отговаря. Със сигурност не беше тя; бе твърде заета да слуша.
И после, няколко часа след обяд, нещата внезапно се влошиха. Извикаха я в офиса на супервайзъра й и я поканиха да седне.
— Добре ли си, Илейн? — попита господин Чаймс.
— Да — отвърна тя. — Добре съм.
— Хората са загрижени…
— За какво?
Чаймс изглеждаше леко смутен.
— За поведението ти — каза най-накрая той. — Моля те, не мисли, че се бъркам в живота ти, Илейн. Просто, ако имаш нужда от още време за възстановяване…
— Нищо ми няма.
— Но ти плачеш…
— Какво?
— Ами днес много плачеш. Това ни притеснява.
— Плача ли? — изненада се тя. — Не плача.
Супервайорът беше озадачен.
— Но ти плачеш цял ден. Дори в момента плачеш.
Илейн вдигна колебливо ръка към бузата си. И да; да, плачеше. Бузата й беше мокра. Изправи се, потресена от собственото си поведение.