Макар отговорът да беше доста странен, тя не започна да го разпитва, поне не веднага, но после, след като бяха разговаряли вече цял час и тя се чувстваше по-комфортно с него, Илейн се върна към думите му.
— Онова, което казахте за криптата…
— Да?
— Че е страната на чудесата.
— Така ли съм казал? — отвърна някак смутено той. — Какво ли сте си помислили за мен?
— Просто ме озадачихте. Чудех се какво ли имате предвид.
— Харесвам местата, обитавани от мъртвите — отвърна той. — Винаги съм бил такъв. Гробищата могат да бъдат много красиви, не мислите ли? Мавзолеите и гробниците, с цялото майсторство, което е вложено в тези места. Дори мъртвите понякога може да ги възнаградят с някой внимателен поглед. — Той я погледна, за да се убеди, че думите му не са я стреснали, но когато видя, че тя просто го гледа със спокоен интерес, продължи: — Понякога са много красиви. В тях има нещо магическо. Жалко, че всичко това се губи сред гробарите и погребалните уредници. — По лицето му плъзна пакостлива усмивка. — Сигурен съм, че в тая крипта има много неща за гледане. Странни гледки. Чудесни гледки.
— Само веднъж съм виждала мъртъв човек. Баба ми. Тогава бях много малка…
— Предполагам, че това е било повратно събитие в живота ви.
— Не, не мисля. Честно казано, почти не си го спомням. Помня само, че всички плачеха.
— Да.
Кавана поклати дълбокомислено глава.
— Не ви ли се струва, че това е твърде егоистично? — попита той. — Да се отрови последното прощаване със сополи и хлипания. — Погледна я отново, за да прецени реакцията й; отново остана доволен, че Илейн не се обиди. — Плачем заради себе си, нали? Не заради мъртвите. На мъртвите вече не им пука.
Тя произнесе едно тихо, кратко „да”, след което продължи с по-силен глас:
— Бога ми, да. Точно така. Винаги само за себе си.
— Виждате ли на колко много неща могат да ни научат мъртвите, просто докато лежат и въртят костеливи палци?
Тя се засмя, той се присъедини към смеха й. Беше сбъркала при първата им среща, като предположи, че той никога не се усмихва; изобщо не беше така. Но щом смехът им затихна, лицето му отново придоби онова мрачно спокойствие, което бе забелязала тогава.
След още половин час лаконични реплики той й каза, че има ангажименти и се налага да си тръгне. Тя му благодари за компанията и каза:
— Не съм се смяла толкова от седмици. Благодаря ви.
— Трябва да се смеете — каза й той. — Отива ви. — После добави: — Имате хубави зъби.
След като си тръгна, тя продължи да мисли за тази странна забележка, както и за дузина други, които беше наговорил този ден. Несъмнено беше един от най-необичайните хора, които бе срещала някога, но се беше появил в живота й — с желанието си да говори за крипти и мъртви, и за красивите й зъби — точно в подходящия момент. Успя да отвлече вниманието й от затаената мъка и направи странностите й да изглеждат незначителни в сравнение с неговите. Ако не се познаваше толкова добре, можеше да си помисли, че е започнала малко да се влюбва в него.
По пътя към дома и по-късно вечерта тя мислеше най-вече за тази негова шега за мъртъвците, които въртят костеливите си палци и тази мисъл неизбежно я отведе към загадките, скрити в криптата. Веднъж събудено, любопитството й не можеше да бъде лесно заглушено; в нея постепенно нарастваше убеждението, че тя ужасно иска да се промъкне покрай онзи кордон и да види погребалната камера със собствените си очи. Досега не беше давала воля на това си желание. (Колко пъти си беше тръгвала от места на катастрофи, като се укоряваше за излишното любопитство?) Но Кавана беше узаконил страстта й със своя скандален ентусиазъм към всички погребални неща. Сега, след като бе отхвърлила табуто, тя искаше да се върне във Вси Светии и да погледне Смъртта в лицето, и следващия път, когато се видеше с Кавана, щеше да има свои собствени истории за разказване. Напъпилата мисъл скоро напълно разцъфна и въпреки късния час тя отново се облече и пое обратно към площада.
Когато стигна до Вси Светии беше минало единайсет и половина, но на мястото все още се забелязваше активност. Прожектори, монтирани върху стойки и върху стената на самата църква, заливаха терена със светлина. Трима техници (преносвачи, както ги беше нарекъл Кавана) с изопнати от умора лица стояха пред брезентовата завеса и дъхът им се кълбеше в студения въздух. Спотаена встрани, тя наблюдаваше хода на събитията. Ставаше й все по-студено и белезите от операцията започваха да я болят, но беше очевидно, че нощната работа в криптата е към края си. След като размениха няколко думи с полицаите, техниците си тръгнаха. Напускайки площадката, те оставиха да свети само един прожектор: църквата, брезентът и смръзналата кал потънаха в причудлива игра на сенки.