Двамата полицаи, които бяха оставени за охрана, не се грижеха твърде за задълженията си. На кой идиот ще му хрумне да ограбва гробове по това време и в тоя студ, разсъждаваха напълно логично те. След като известно време останаха на улицата, потропвайки с крака, те се оттеглиха в сравнителното удобство на работническия фургон. След като повече не се появиха, Илейн се измъкна от скривалището си и предпазливо се приближи до лентата, която отделяше едната зона от другата. От фургона се чуваше радио, звуците му (музика от вечер до зори за влюбените, мъркаше нечий глас) заглушаваха скърцането на стъпките й по замръзналата земя.
Щом мина зад кордона и навлезе в забранената територия, тя не се поколеба. Бързо прекоси твърдата земя и се притаи до църквата. Светлината на прожектора беше заслепяваща, в лъчите й диханието изглеждаше също толкова плътно, колкото й се бе сторил димът предишния ден. Музиката за влюбени продължаваше да мърмори някъде отзад. От фургона не излезе никой, за да я арестува за нарушаване на частна собственост. Не се чуха никакви сирени. Тя спокойно стигна до края на брезентовото покритие и надникна под него.
Съдейки по внимателното изпълнение на задачите им, работниците бяха получили изрични инструкции да изкопаят осем фута по периметъра на Църквата на Вси Светии, за да разкрият основите. Така бяха открили входа към погребалната камера, който навремето си е бил грижливо скрит. Прикривала го е не само струпаната покрай стените на църквата пръст, а и самата врата към криптата е била премахната, а отворът зазидан с камъни. Очевидно всичко това е било направено набързо, работата изглеждаше груба. Те просто бяха затрупали входа с първите попаднали им под ръка камъни или тухли и бяха замазали плода на своите усилия с хоросан. Макар разкопките да бяха повредили силно хоросановото покритие, на него все още се забелязваше надрасканият от някого шестфутов кръст.
Само че всичките им усилия да скрият криптата и да я предпазят с кръст от безбожниците, бяха напразни. Печатът бе разчупен — хоросанът изстърган, камъните изкъртени. Сега в средата на входа имаше малка дупка, достатъчна вътре да се промъкне един човек. Илейн не се поколеба да се спусне по стръмния склон до пробитата стена и после да се промъкне през дупката.
Илейн бе очаквала, че вътре ще е тъмно и бе взела със себе си запалката, която три години по-рано й бе подарил Мич. Запали я. Пламъкът бе малък и след като го усили, тя се зае да изучава обстановката. Не беше влязла в самата крипта, а в някакво тясно преддверие: на около един ярд пред нея имаше друга стена и друга врата. Тя не беше заменена от тухли, макар в солидните й греди да беше издълбан втори кръст. Илейн приближи вратата. Ключалката беше махната — вероятно от изследователите — и сега вратата се придържаше от завързано въженце. Беше направено набързо, от уморени пръсти. Развърза го без никакви усилия, макар че трябваше да използва и двете си ръце и затова го направи в пълна тъмнина.
Докато работеше върху възела, чу гласове. Полицаите — проклети да са — бяха напуснали уединението на фургона и бяха излезли в студената нощ, за да направят обиколките си. Илейн пусна въжето и се притисна плътно към вътрешната стена на преддверието. Гласовете на полицаите се чуваха все по-силно: разговаряха за децата си и за увеличаващата се цена на коледните веселби. Вече бяха стигнали на няколко ярда от входа на криптата и стояха, или поне тя така предполагаше, на завет под брезента. Обаче не направиха опит да се спуснат по склона, а завършиха огледа си на ръба на ямата. Гласовете им затихнаха.
Доволна, че е останала незабелязана, Илейн отново щракна запалката и се върна при вратата. Тя беше голяма и ужасно тежка; първият й опит да я издърпа от мястото й претърпя неуспех. Опита отново и този път вратата помръдна, стържейки по пясъка на пода. Когато отворът стана достатъчно голям, за да може да се провре през него, Илейн спря да дърпа. Пламъкът се наклони, сякаш някой го беше духнал отвътре и за миг засвети не с жълта, а с електриковосиня светлина. Илейн не спря, за да й се наслади, а бързо се шмугна в обещаната страна на чудесата.
Пламъкът се разгоря и за миг внезапната му яркост я заслепи. Тя замижа за кратко, след което отново погледна.
Значи това беше Смъртта. Не се забелязваше нищо от изкуството и магията, за които бе говорил Кавана; никакви покрити със саван красоти, изваяни върху хладни мраморни плочи; никакви пищни гробници, нито афоризми за същността на човешките грехове; нямаше дори имена и дати. Повечето от телата дори нямаха ковчези.