Криптата представляваше костница. Телата бяха нахвърляни на купчини; цели семейства бяха натикани в ниши, предназначени за единичен ковчег, десетки други лежаха по местата, където ги бяха захвърлили безразлични ръце. Цялата картина — макар и абсолютно неподвижна — беше пропита с паника. Тя струеше от лицата, които гледаха от купчините мъртъвци: уста, отворени в безмълвен протест, очниците на изсъхналите очи сякаш бяха разтворени широко от ужас пред подобно отношение. Забелязваше се в начина, по който подредените в дъното на помещението ковчези преминаваха в хаотично натрупани, грубо сковани сандъци, върху които нямаше имена, а само надраскан кръст, докато накрая се стигнеше до купчините трупове; всякакво достойнство и дори самият ритуал по преминаването отвъд бяха забравени в нарастващата истерия.
Беше се случило някакво бедствие, в това бе сигурна; внезапният наплив на мъртъвци — мъже, жени, деца (точно пред краката й лежеше бебе, което не беше преживяло и един ден) — които бяха измирали в такива количества, че не бе имало време дори да им затворят очите, преди да ги вкарат в тази яма. Може би дърводелците, които са сковавали ковчезите, също са умрели и са били захвърлени тук, сред клиентите им; както и шивачите на савани, и свещениците. Всичко е заминало за един апокалиптичен месец (или седмица), оцелелите им роднини са били твърде потресени или уплашени, за да съблюдават церемониите, а са се стараели просто да разкарат покойниците по-далеч и никога повече да не видят мъртвата им плът.
А от тази плът все още имаше какво да се види. Запечатването на криптата, изолирането й от разлагащия въздух, беше запазило обитателите й непокътнати. Сега, след оскверняването на тайната камера, топлината на разложението бе задействана отново и плътта бе започнала да се разпада. Навсякъде се виждаше гниене в действие, то създаваше рани и възпаления, пришки и гнойни пъпки. Илейн повдигна запалката нагоре, за да вижда по-добре, макар че вонята на разложение, която започна да се сгъстява около нея, започна да я замайва. Накъдето и да погледнеше, навсякъде виждаше все същата печална картина. Две деца лежаха заедно, сякаш бяха заспали в обятията си; една жена, която изглежда в последната минута беше решила да гримира обезобразеното си лице, сякаш се готвеше за брачно ложе, а не за смъртно.
Илейн не можеше да откъсне поглед от тях, макар интересът й да нарушаваше уединението им. Имаше толкова много за гледане и запомняне. След като бе видяла тези сцени, тя никога повече нямаше да е същата, нали? Един труп, който лежеше полускрит под друг, привлече вниманието й: жена, чиято дълга кестенява коса се стелеше толкова гъста от главата й, че Илейн неволно й завидя. Тя се приближи, за да я огледа по-добре и после, преборвайки окончателно отвращението си, хвана трупа, който затискаше жената, и го извлече настрани. Плътта на тялото беше мазна на допир и изцапа пръстите й, но тя не се смути. Тялото на жената лежеше с широко разтворени крака, но постоянната тежест на другаря й ги беше изкривила в неестествено положение. Кръвта от раната, която я бе убила, се бе стекла по бедрата й и бе прилепила полата към корема и слабините. Илейн се зачуди дали беше пометнала или някаква болест я беше вкарала в гроба.
Тя не спираше да гледа, наведе се още по-ниско, за да изучи разсеяното изражение върху гниещото лице на жената. Да лежиш на такова място, помисли си, а кръвта ти да продължава да те срами. Следващия път като види Кавана, щеше да му каже колко е бил неправ със своите сантиментални приказки за спокойствие под савана.
Беше видяла достатъчно; повече от достатъчно. Избърса длани в палтото си, тръгна към вратата, затвори я и завърза връвта по същия начин, както преди. След това се изкатери по склона и излезе на чист въздух. Полицаите не се виждаха никъде и тя се измъкна незабележимо, като сянката на някоя сянка.
Вече нищо не можеше да я трогне, щом бе успяла да превъзмогне първоначалното отвращение и онази жалост, която бе изпитала при вида на децата и жената с кестенява коса; и дори тези реакции — дори жалостта и отвращението — можеха да бъдат контролирани. Беше изпитала много по-голяма болка при вида на куче, прегазено от кола, отколкото когато бе стояла в криптата на Вси Светии, въпреки ужасните картини наоколо. Когато вечерта положи глава върху възглавницата и осъзна, че нито трепери, нито й се гади, тя се почувства силна. Какво би могло да я уплаши вече, след като толкова спокойно бе понесла вида на смъртта? Спа дълбоко и на следващия ден се събуди освежена.