На сутринта отиде на работа и, след като се извини на Чаймс за поведението си предишния ден, го увери, че от месеци не се е чувствала толкова щастлива. За да се реабилитира окончателно, тя се стараеше да бъде колкото се може по-общителна, подхващаше разговори с пренебрегваните си познати и раздаваше усмивки наляво и надясно. Първоначално срещна известна съпротива; досещаше се, че колегите й се боят да приемат, че тези първи проблясъци на слънцето всъщност означават настъпване на лятото. Но когато запази това си настроение през целия ден, както и на следващия, те започнаха да реагират с по-голяма готовност. В четвъртък вече никой не помнеше за сълзите, които бе проляла преди седмица. Всички й казваха колко добре изглежда. И това беше истина — огледалото го потвърждаваше. Очите й сияеха, кожата блестеше. Цялата бе олицетворение на жизнена сила.
В четвъртък следобед, докато седеше на бюрото си и обработваше запитванията, дотича една от секретарките и започна да бръщолеви нещо. Някой отиде да й помогне; през хлипанията й стана ясно, че става дума за Бърнис, жена, която Илейн познаваше дотолкова, че да си разменят усмивки на стълбището. Очевидно се бе случил някакъв инцидент; секретарката говореше за кръв по пода. Илейн стана и се присъедини към онези, които отидоха да видят за какво става дума. Супервайзорът вече стоеше пред дамската тоалетна и безуспешно се опитваше да накара любопитните да стоят настрани. Някой — очевидно друга свидетелка — излагаше своята версия на случилото се:
— Тя просто стоеше там и внезапно започна да трепери. Помислих си, че е получила някакъв пристъп. От носа й бликна кръв, после от устата и заля всичко наоколо.
— Нямате работа тук — настояваше Чаймс. — Моля, върнете се по местата си.
Но никой не го слушаше. Донесоха одеяла, за да увият жената, и щом вратата на тоалетната се отвори отново, всички се втурнаха напред. Илейн зърна фигура, която се гърчеше в конвулсии на пода. Нямаше желание да вижда повече. Илейн остави останалите да се тълпят в коридора и шумно да обсъждат Бърнис сякаш вече беше мъртва, и се върна на бюрото си. Имаше страшно много работа; трябваше да навакса всичките изгубени в тъгуване дни. В главата й се появи подходящата фраза: изкупи времето. Записа си я в бележника като напомняне. Откъде се беше взела? Не можеше да си спомни, а и не беше чак толкова важно. Понякога в забравянето се крие мъдрост.
Вечерта й позвъни Кавана и я покани на вечеря на другия ден. Умираше от нетърпение да му разкаже за подвизите си, но въпреки това отказа, защото няколко от приятелите й бяха организирали малко парти, за да отпразнуват оздравяването й. Попита го дали не иска да се присъедини към тях. Той благодари за поканата, но отговори, че големите групи хора винаги са го притеснявали. Тя му каза, че това са глупости: приятелите й ще се радват да се запознаят с него, а на нея ще й бъде приятно да го представи, на което той отвърна, че ще дойде само, ако вътрешното му „аз” се съгласи, а ако не се появи, я моли да не му се сърди. Тя се опита да разсее съмненията му. В края на разговора Илейн многозначително подметна, че има нещо, което иска да му разкаже.
Следващият ден донесе лоши новини. Бърнис беше умряла в ранните часове на петъчната утрин, без дори да се върне в съзнание. Причината за смъртта й все още не беше установена, макар в офиса да се носеха слухове, че винаги е била болната — първа сред секретарките настиваше и последна се оправяше. Освен това се говореше, макар и не толкова свободно, за поведението й. Очевидно е била доста дашна и не подбирала твърде партньорите си. Не бяха венерическите заболявания, разраснали се до епидемични пропорции, най-вероятна причина за смъртта й?
Тази новина, макар и да създаваше работа на клюкарите, не подейства добре на всеобщия дух. Сутринта на две момичета им стана лошо, а на обяд апетит като че ли имаше единствено Илейн. Но пък за сметка на това яде за трима. Беше гладна като вълк; тялото й сякаш копнееше за храна. Усещането бе хубаво след всичките месеци на апатия. Когато огледа унилите лица на колегите си около масата, тя се почувства напълно отдалечена от тях: от клюките и примитивните им разсъждения, от начина, по който всичките им разговори се въртяха около внезапната смърт на Бърнис, сякаш никога в живота си не се бяха замисляли за подобни неща и бяха изненадани, че пренебрежението им не бе станало причина за изчезването им.
Илейн беше по-наясно. Напоследък твърде често се бе намирала в близост до смъртта: през месеците преди хистеректомията, когато туморите внезапно бяха удвоили размера си, сякаш предчувстваха заговора срещу тях; на операционната маса, когато хирурзите два пъти бяха решили, че са я изгубили; и най-скоро в криптата, лице в лице с онези гниещи трупове. Смъртта бе навсякъде. Това че така се бяха стреснали от неочакваното й втурване в непривлекателната им компания, й се струваше почти комично. Хранеше се с апетит и ги остави да си шушукат каквото искат.