— Не се притеснявайте — каза Тетелман с нотка на снизхождение в гласа. — Понякога един или двама от тях се появяват тук, за да продадат по някой папагал или няколко грънци, но никога не съм ги виждал да идват по много. Не им харесва. За тях това е цивилизация, която ги плаши. Освен това не биха навредили на гостите ми. Имат нужда от мен.
— Имат нужда от вас? — попита Лок; кой би се нуждал от тая развалина?
— Използват лекарствата ни. Денси ги снабдява. И от време на време взимат одеяла. Както вече казах, не са толкова глупави.
Щумф започна да вие от съседната стая. Чуваше се утешаващият глас на Денси, който се опиваше да успокои паниката му. Очевидно не успяваше.
— Приятелят ви се влошава — каза Тетелман.
— Не ми е приятел — отвърна Черик.
— Гние — промърмори Тетелман сякаш на себе си.
— Кое?
— Душата. — Думата прозвуча някак не на място, произнесена от мокрите от уиски устни на Тетелман. — Разбирате ли, тя е като плодовете. Гние.
Виковете на Щумф някак си материализираха тази мисъл. Това не беше глас на здраво същество; самата гнилост виеше.
— С какво плащат за лекарствата и одеялата? С жени? — попита Черик по-скоро, за да отвлече вниманието си от виковете на германеца, отколкото от искрен интерес.
Тази възможност очевидно развесели Тетелман; той се засмя, златните му зъби проблеснаха.
— Жените не са ми от полза — отвърна той. — Твърде дълго страдах от сифилис. — Мъжът щракна с пръсти и маймунката се изкатери обратно в скута му. — Душата — рече той, — не е единственото, което гние.
— Тогава какво получаваш от тях? — попита Лок. — В замяна на стоките си?
— Артефакти — отвърна Тетелман. — Купи, кани, рогозки. Американците ги купуват от мен и ги препродават в Манхатън. В днешни дни всеки иска да си купи нещо от изчезнало племе. Memento mori[1].
— Изчезнало? — повтори Лок. Думата прозвуча съблазнително, като думата живот.
— О, да — рече Тетелман. — Все едно вече ги няма. Ако вие не ги изтребите, те сами ще се затрият.
— Самоубийство? — попита Лок.
— Нещо такова. Те просто падат духом. Виждал съм го да се случва пет-шест пъти. Племето губи земята си и заедно с нея желанието за живот. Спират да се интересуват от себе си. Жените вече не забременяват; младите мъже се пропиват, старите се уморяват от глад. След година-две все едно изобщо не са съществували.
Лок допи питието си, вдигайки наум наздравица за гибелната мъдрост на тези хора. Знаеха кога да умрат, което беше повече, отколкото можеше да се каже за някои други, с които се бе срещал. Мисълта за желанието им да умрат го освободи от всякакви угризения. Какво представлява пистолетът в ръката му, ако не оръжие на еволюцията?
На четвъртия ден от престоя им във факторията треската на Щумф отслабна, за голямо разочарование на Денси.
— Най-лошото премина — обяви той. — Оставете го да почине още два дни и можете да продължите да си вършите работата.
— Какви са плановете ви? — попита Тетелман.
Лок гледаше дъжда от верандата. Водните струи се лееха от облаци, надвиснали толкова ниско над дърветата, че почти докосваха клоните им. После, почти толкова внезапно, колкото бе започнал, пороят спря, сякаш му бяха врътнали кранчето. Появи се слънце; над прясно измитата джунгла се вдигаше пара, новите филизи буйно растяха.
— Не знам какво ще правим — отвърна Лок. — Може би ще потърсим помощ и да се върнем пак там.
— Има начини — рече Тетелман.
Черик, който седеше до вратата, за да се възползва от прохладата, която носеше вятърът, вдигна чашата, която напоследък рядко изпускаше от ръката си, и отново я напълни.
— Повече никакви оръжия — каза той. Откакто бяха пристигнали във факторията, не беше докосвал пушката си; всъщност бе избягвал контактите с всичко, освен с бутилката и леглото. Имаше чувството, че по кожата му непрекъснато пълзи нещо.
— Няма нужда от оръжия — промърмори Тетелман. Думите му увиснаха във въздуха като неизпълнено обещание.
— Да се отървем от тях без оръжия? — попита Лок. — Ако имаш предвид да ги чакаме да умрат от естествена смърт, няма да имам чак такова търпение.
— Не, може да стане и по-бързо — рече Тетелман.
— Как?
Търговецът го изгледа мързеливо.
— От тях си изкарвам прехраната — каза той, — или поне част от нея. Ако ви помогна, ще фалирам.
Той не само приличаше на дърта курва, помисли си Лок, ами и мисли като такава.