Косата му беше почти толкова черна, колкото и жилетката и беше трудно да се каже къде точно свършват къдриците и започва кадифената тъкан. Игла за вратовръзка в сребърно и оникс, която бях виждала преди, беше забодена в белите дантели върху гърдите му.
— Е, ma petite, ще ме застреляш ли?
Продължавах да стоя с пистолет, насочен към него. Той не беше помръднал. Много внимаваше да не направи нищо, което би могло да се приеме за заплашително. Изключително сините му очи се взираха в мен. Сериозни, чакащи.
Насочих пистолета към тавана и издишах. Дори не бях осъзнала, че съм задържала дъха си.
— Как, по дяволите, влезе тук?
Той се усмихна и се отблъсна от рамката на вратата. Влезе в стаята, използвайки онова чудесно плавно движение. Част от котка, част от танцьор, част от нещо друго. Каквото и да беше „другото“, не беше човешко.
Махнах пистолета, макар да не бях сигурна, че искам. Чувствах се по-добре, когато го усещах в ръката си. Проблемът беше, че пистолетът не би ми помогнал срещу Жан-Клод. О, ако исках да го убия, щеше, но не това правехме напоследък. Напоследък излизахме. Можете ли да го понесете? За себе си не бях сигурна.
— Човекът от рецепцията ме пусна — гласът му беше много кротък, развеселен, дали от себе си, или от мен, бе трудно да се каже.
— Защо би направил подобно нещо?
— Защото го помолих.
Вървеше около мен като акула, обикаляща около плячката си.
Не се обръщах с него. Гледах право напред и го оставих да ме обикаля. Щеше да му е забавно само ако го държах под око. Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Пристъпих крачка напред и почувствах как ръката му се отдръпва. Канеше се да ме докосне по рамото. Не исках да ме докосва.
— Използвал си психономера върху рецепциониста?
— Да — отвърна той.
Тази единствена дума беше пълна с толкова много съдържание. Обърнах се към него, така че да мога да виждам лицето му.
Зяпаше краката ми. Вдигна лицето си към моето и някак си този единствен бърз поглед обхвана цялото ми тяло. Тъмносините му като полунощ очи изглеждаха дори по-тъмни от обикновено. Никой не знаеше как така бях способна да го гледам в очите. Започвах да подозирам, че да си некромант носи повече облаги от това просто да си добра със зомбита.
— Изчервяваш се, ma petite — гласът му бе станал по-мек, по-дълбок. Приближи се по-близо до мен, без да ме докосва. Беше наясно, че не е добра идея, но някак си очите му показваха къде иска да са ръцете му. — Това ми харесва много.
Гласът му беше мек и топъл и много по-интимен от думите.
— Краката ти са прекрасни.
Думите му ставаха все по-меки. Шепот в мрака, който се рееше около тялото ми като топла вълна. Гласът му винаги беше такъв, почти можеше да се докосне. Продължаваше да има най-добрия глас, който съм чувала.
— Спри, Жан-Клод. Твърде ниска съм, за да имам прекрасни крака.
— Не разбирам това съвременно вманиачаване в ръста.
Прокара ръката си над чорапите ми, толкова близо, че почти можех да я почувствам като топъл дъх по кожата.
— Престани — казах аз.
— Да престана с какво?
Гласът му беше съвсем кротък, безвреден. Да, бе.
Поклатих глава. Да молиш Жан-Клод да спре да бъде трън в задника е като да молиш дъжда да престане да бъде мокър. Защо въобще да се мъчиш?
— Добре, флиртувай колкото си искаш, но не забравяй, че си тук, за да спасиш живота на едно младо момче. Младо момче, което може би е изнасилвано, докато стоим тук и си говорим.
Той въздъхна дълбоко и тръгна към мен. Може би нещо се бе изписало на лицето ми, защото седна на другия стол и не се опита да се приближи повече.
— Имаш навика да отнемаш цялото удоволствие от съблазняването ти, ma petite.
— Юпиии — казах аз. — А сега можем ли да се заемем за работа.
Той се усмихна със своята прекрасна, перфектна усмивка.
— Уредих среща с господаря на Брансън за тази вечер.
— Просто така? — казах аз.
— Нима не искаше да направя точно това? — в гласа му отново се промъкна онази развеселена нотка.
— Аха. Просто не съм свикнала да ми даваш точно това, което съм поискала.
— Бих ти дал всичко, което поискаш, ma petite, ако само ми позволиш.
— Исках да се разкараш от живота ми. Не изглежда да искаш да го направиш.
Той въздъхна.
— Не, ma petite, не искам да го направя.
Остави нещата дотам. Нямаше обвинения, че искам да излизам с Ричард вместо с него. Нямаше мъгливи заплахи за живота на Ричард. Беше някак странно.
— Намислил си нещо.
Той се обърна с разширени очи и дълги пръсти, допрени до сърцето му.
— Moi?12
— Да, ти.
Поклатих глава и оставих нещата така. Беше намислил нещо. Познавах го достатъчно, че да разпозная знаците, но също така го познавах достатъчно, за да знам, че няма да ми каже, преди да е готов да го стори. Никой не пазеше тайни като Жан-Клод и никой друг нямаше толкова много. С Ричард нямаше измами. Жан-Клод живееше и дишаше с това.