Аврелия си помисли дали да не каже на илирийката още сега, но незабавно отхвърли тази мисъл. Намираха се на прекалено публично място — точно пред брачната спалня, която гледаше към основния двор. За да може да се разкраси добре — нещо, което беше започнала да прави след сватбата — Аврелия се нуждаеше от слънчева светлина и затова сега седеше тук на табуретката. Беше започнала да свиква с погледите на робите, а след време и те привикнаха със сутрешния ѝ ритуал. Повечето от тях вече почти не я поглеждаха, докато сновяха насам-натам по задачите си, но това не означаваше, че не подслушват разговора им. Аврелия реши, че може да изчака до по-късно, когато излезе с Елира на обичайната си разходка до близката река.
Потънала в мисли, тя не обърна внимание на Статилий, слабия като клечка майордом, който приближаваше към нея откъм таблинума. Вдигна очи едва когато чу любезно покашляне.
— Да?
— Господарке. Госпожа майка ти е тук — каза той.
Аврелия примигна и повтори глупаво:
— Майка ми ли?
— Да, господарке — надуто отвърна той. — Дошла е на посещение. Вече изпратих един роб да намери господаря и да му съобщи. — Статилий погледна към отворените врати на таблинума. — Предложих ѝ да се освежи и стая, където да се преоблече, но тя отказа и двете.
Все още мъчейки се да осъзнае чутото, Аврелия се изправи, като даде знак на Елира да спре. Атия се появи в следващия момент. Един роб я следваше.
— Майко. — Макар че при последната им среща нещата помежду им бяха минали неловко, Аврелия изпита прилив на топлота към Атия. Трябваше да се пребори с желанието да изтича при нея. Подобна постъпка щеше да е детинска. Затова тръгна със спокойна крачка. — Каква изненада! Какво удоволствие!
Крайчетата на устните на Атия се повдигнаха машинално, но очите ѝ си останаха студени, докато се целуваха.
— Дъще.
Стомахът на Аврелия се сви. Нещо не беше наред.
— Имаш ли вести от татко или Квинт? Те добре ли са?
— Предполагам, че да. Не съм получавала писма, откакто ти писах. — Атия се сгуши в тъмнозеленото си вълнено наметало. — Тук е студено. Как издържаш да седиш навън така леко облечена?
— Светлината тук е по-добра — обясни Аврелия. Какво търсеше тук майка ѝ? — Ела. Една от приемните има подово отопление и огнище. — Обърна се към Елира. — Донеси греяно вино. А ти, Статилий, се погрижи да приготвят подобаващ обяд.
Приемната бе добре обзаведено помещение, използвано за забавляване на гости. Всичко в нея вонеше на богатство. Гипсовата замазка на стените беше боядисана в червено; на този фон бяха изрисувани сцени от митове — първата среща между Еней и Дидона6; Орфей, гледащ назад към Евридика пред портите на подземния свят; Ромул и Рем, сучещи от вълчицата. В стаята имаше скринове, удобни кушетки и резбована махагонова маса. От тавана висеше сребърен полилей. Аврелия изобщо не забеляза тези неща. Веднага щом влязоха, тя затвори вратата. Лицето на майка ѝ си оставаше студено и я изнервяше.
— Винаги си добре дошла, майко, но посещението ти е наистина изненадващо. Защо не прати вест, че ще дойдеш?
— Нямаше време.
— Не разбирам.
— Как би могла да разбереш, докато си тук далеч от града? Заради Фанес е.
Кръвта нахлу в главата на Аврелия. Замаяна, тя опря ръка на стената, за да се задържи на крака.
— Добре ли си, дете? — Атия тутакси се озова до нея. Гласът ѝ най-сетне прозвуча майчински загрижено.
— Д-да. Добре съм. Какво за Фанес?
— Никога не съм споменавала този боклук в писмата ми, защото нямаше смисъл. По някакъв начин успявах да плащам вноските. Не поддържах никакъв контакт с него, което ме устройваше идеално. — Атия си пое дълбоко дъх. Изглеждаше по-стара и по-уязвима, отколкото Аврелия я беше виждала някога.
Тя докосна ръката на майка си.
— Моля те, кажи ми какво е станало.
— Миналата седмица бях в Капуа на пазар. Както обикновено, отседнах при Марциал. Фанес явно има очи навсякъде, защото се появи в къщата в деня след пристигането ми. Разказа някаква изключително смахната история как бил нападнат в храм в града. — Аврелия отвори уста, но леденият поглед на майка ѝ я накара да премълчи. — Докато се молел, някой се промъкнал зад гърба му с нож. Не било обир. Непознатият му казал, че трябвало да забрави за всичките ни дългове.
— Само за нашите дългове ли? А не за нечии други?
— Споменал само нашето семейство.
Аврелия се обърка.
— Кой е нападателят?
— Мислех си, че ти може да знаеш отговора.
Ханон? Не, не можеше да бъде.
— Агесандър?
— Не. Той е във вилата. Всеки роб там може да гарантира за него.