— Ще проверим адреса, Козел. Две трети от седемстотин хиляди долара не са пари за преебаване.
— Асунсион е много, много далече… Войводата го прекъсна.
— Не и за дългата ръка на Аркан — взря се в очите му и тихо, но злобно попита: — Как е твоят приятел Тефик бей?
Козела разбра, че току-що е чул смъртната си присъда. Не му беше нито за пръв път, нито щеше да се парализира пред лицето на смъртта. Не и той!
— Нещастен е, Аркан. Синовете му претърпяха катастрофа и сега са полупарализирани.
— Но са живи — тихо каза войводата — А твоите не. Козела мълча дълго, преди да отговори на скрития му въпрос:
— И ти имаш син, Аркан!
— Да, имам, но не съм шпионин на ислямския фундаментализъм. А ти идваш при мен точно в това си качество и се опитваш да разиграваш трогателни пиеси. Сериозно ли ме смяташ за глупак, Козел?
— Няма да говоря повече, войводо. Моля те, заповядай на „тигрите“ си да ме убият без варварски мъчения.
Аркан се присегна, доля чашата му и каза спокойно, дори кротко:
— Нямам никакво намерение да те убивам, Козел. И то не само защото си мой гост. Смъртта ти не ми върши работа! — Аркан поиска още чай и се облегна на стола си. — Имам обаче въпроси. Например, какво знаеш за така наречената армия за освобождение на Косово?
— Достатъчно, войводо… Повече отколкото си мислиш.
— Говори, генерале. Целият съм слух.
— Знам кои са Адем Демачи и военните му лидери Хашим Тачи /Змията/ и Сюлейман Селим /Султана/. Знам и че първото прочистване на Косово предприеха шиптърите преди повече от сто години.
Аркан кимна.
— Така е, Козел. Точно така. Щом знаеш истината, защо не я кажеш на когото трябва. Знаеш ли, че България даде небето си на НАТО?
— Знам Аркан, но и ти знаеш, че аз не съм публична личност. Обстоятелствата ме принуждават да се крия и да съм нащрек дори в съня си. На кого мислиш, че мога да кажа: „Каузата на Аркан е справедлива?“
— Знам, че не можеш, но можеш да не си подлагаш задника на оня рязан бандит Тефик бей!
Козела почувства обидата с кожата си, но брои до десет и отговори:
— Добре знаеш, че никога, на никого не съм си подлагал задника, войводо… Щом толкова мразиш Тефик, защо не го ликвидираш? Той е в ръцете ти.
Аркан се изправи и тръгна из бившето кметство.
— Знаеш ли защо, Козел? Ще ти кажа, защото си православен християнин като мен, защото си войник и защото навремето доказа, че може да се вярва на думата ти. Прав си, че мога да убия Тефик, когато поискам, но с неговата смърт ще изчезне последният ни шанс да затворим Пътя на коприната.
„Коприна ли?“ — Козела помисли, че не е разбрал добре.
— Какво общо има някаква си коприна и твоята война с албанците?
Аркан отиде до огромната географска карта, закачена зад гърба му.
— От Китай, Афганистан и Бирма тръгва Пътят на коприната. Това датира от времето, когато Марко Поло изнесъл първите копринени буби, скрити в кухия му бастун. Пътят върви през Иран, Ирак, Турция и през София влиза по три канала — Сърбия, Албания, Косово — през Видин, Калотина и Кюстендил. Навремето по този път е вървяла търговията с коприна, но днес това е пътят на оръжието и дрогата.
Козела разбра всичко или почти всичко.
— Искаш да кажеш, че Тефик контролира Пътят на коприната? — това беше полувъпрос, полу-разсъждение на глас.
— Не, Козел, главният бос на фундаменталистите е Осама бин Ладен. Говори ли ти нещо това име? — Козела кимна утвърдително. — Тефик е връзката между него и шиптърските банди. Тефик е жив само защото чрез него се надявам да се добера до Бин Ладен и веднъж завинаги да пресека пътя на оръжието и дрогата от Кабул до Тирана.
— Тирана? — искрено учуден, възкликна Козела. — Конфликтът е тук в Косово, Аркан.
— Но иницииран, финансиран и благословен от велико-албанските шовинисти отвъд границата. Къде мислиш, че се крият бандитите на АОК, като видят дебелия? На
територията на същинска Албания са и базите им, и складовете с оръжия, и семействата им. Тук налитат за кратки набези и бързат да си плюят на петите.
Аркан седя дълго пред прозореца, но там нямаше нищо за гледане. Погледът му беше обърнат навътре в него.
— Ела, Козел. Време е да хапнем, каквото дал Бог, после ще те заведа да видиш как се решава вековна религиозна омраза.
Косово беше царство на призраци. Руйна пустиня, запустели полета, глутница озверели от глад кучета и джамии. Имаше и църкви, разбира се, но минаретата се извисяваха над всичко. Еднообразен хълмист и каменист пейзаж, липса на истински поминък и беднотия… За това ли шибано Косово воюваше цял свят? И що за пирова победа щеше да получи онзи народ, който забие завинаги националното си знаме над това жалко село наречено Прищина? Но това беше нищо, бели кахъри, сапунени мехури, в сравнение с това, което видя на югославско-албанската граница|Дори за хладнокръвен убиец, видял всички ужаси на подземния свят, това беше непоносима гледка. Първо го втрещи смрадта. От север на юг се движеше окаяна колона от 10, 20, 30 хиляди души. Кой можеше да прецени освен ГКПП? Пътуват кой с каквото има, но основната маса представляваше вървящи в предсмъртен унес мъже, жени, деца, старци. Някои носеха близките ту на ръце, ту на гръб. Жегата беше повече от 30 градуса. Мараня трептеше в неподвижния въздух и никъде, на километри в диаметър, нямаше нито едно дърво, което можеше да подслони със сянката си някой умиращ. Конвоираше ги сръбска полиция.