Навлечени в маскировъчните си костюми, мъкнещи тежкото си оръжие, полицаите изглеждаха не по-малко изтощени от жегата, но затова и двойно озлобени.
На самото ГКПП беше още по-лошо. Сърбите събличаха косоварите, там отнемаха и всички пари и всякакви документи за самоличност, паспорти, актове за раждане, брачни свидетелства, нотариални актове, сваляха номерата на коли и мотоциклети и ги захвърляха зад границата наистина като призраци — без имена, без социален статус, без собственост. Един ден тези хора по никакъв начин не можеха да докажат, че са именно тези, за които се представят, още по-малко да претендират за къщите си, нивите, добитъка. Страшна гледка, но гениално измислена от режима на Милошевич.
— Виждаш ли какво става, Козел? — попита Аркан. — Утре, когато демократичните убийци на НАТО стъпят в Косово да търсят шиптъри, ще ми намерят хуя, генерале! Тогава в лично писмо ще попитам Клинтън защо не иде да ебе подчинените си в Арканзас, а се е заел да рине лайна в Сърбия.
— Аз дойдох с готов избор, Аркан. Войводата поклати глава.
— Тук ти не ни трябваш. Ние знаем как да браним исконната сръбска родина. Но ако си православен християнин и мразиш американците, както твърдиш, можеш истински да помогнеш на своите братя сърби.
— Главата на Тефик? — възкликна Козела.
— Не. Тефик е моя грижа. Ще се погрижа и за парите на синовете ти. Ако работиш за мен, те ще бъдат твои, ако не — ще влязат в касата на „тигрите“. Разбра ли ме?
Козела кимна.
— Какво очакваш от мен, Аркан?
— Върни се в България, брат. Върни се, събери твоя отбор убийци и взриви Пътя на коприната. — Аркан сложи ръка на рамото му. — А ако един ден се добереш до Осама бин Ладен и го скъсиш с една глава, за Сърбия ще бъдеш национален герой не по-малък от кралете Лазар, Милан… дори от Крали Марко ще бъдеш по-велик, Козел.
Свечеряваше се. Скоро щяха да завият сирените и НАТО да връхлети със супер самолетите си над изпепелено Косово, но Аркан и „тигрите“ му не даваха вид, че предстоящите бомбардировки ги безпокоят, още по-малко се готвеха да се скрият в бомбоубежища, каквито тук нямаше.
— Защо ме заведе на границата? — глухо попита Козела.
— За да видиш жестоката истина и да си направиш избора.
Трета глава
Когато Козела наближи предградията на Белград, завиха сирените и небето пламна като елха със стотици едновременно горящи бенгалски огньове. Поколеба се да чака отбоя, а той щеше да бъде обявен най-рано на разсъмване. После реши, че такива като него никога не умират от нелепа случайност и продължи. Преди два дни остави града тежко наранен от бомбите, сега го завари в разруха. Много от булевардите и улиците бяха станали непроходими от руините. Някои от най-представителните сгради пушеха току-що загасени, други пламваха пред очите му, но хората бяха по мостовете и рок-концертите не спират. „Тия идиоти безсмислено озверяват един добър, весел и горд народ!“ — мислеше, промъквайки се на зигзаг към вилата на Тефик.
Посрещна го тъмнина и тишина. Имаше нещо тревожно във въздуха, или нюхът му на ченге го лъжеше. Козела обиколи вилата, карайки бавно и без фарове. Охраната я нямаше. Нещо наистина се беше случило тук и ако не беше Габи, щеше да обърне колата и с пълна газ да надуе към македонската граница. Генерала втъкна пистолета в колана, с автомата в ръце слезе от беемвето и притича до входа. Остана десетина секунди, заслушан за подозрителни шумове. Цареше пълна тишина. Притича до къщата и спря пред затворената врата. Отново никакъв шум, освен далечния тътен на бомбардировките. Натисна бравата — вратата се отвори леко, мазно, но той знаеше как Тефик поддържа вилата си, а и неведнъж беше отварял тази врата. Обходи партерния етаж. Нямаше никой. Обходи спалните, но откри само спящата Габи. Разтърси я, но не успя да я събуди. Запали нощната лампа и намери бележка от Тефик: „Упоена е. Не я буди до утре на обяд. Т.“