„Тя не го вижда — осъзна той. — Не вижда убиеца в мен.“
— Не — отвърна и кой знае защо се почувства отново лъжец. — Не. Не бих могъл.
С отминаване на дните Вейлин започна да се залъгва с фантазията, че кралят и Орденът може да им позволят да останат тук като постоянен гарнизон на кумбраелска територия. Той щеше да е господар на крепостта, за да напомня на всеки кумбраелски фанатик за цената на бунта. Шерин можеше да основе мисия, за да се грижи за болните в това отдалечено и сурово кътче, и двамата можеха да служат на Вярата и Кралството в щастлива изолация в продължение на години. Макар да знаеше, че е невъзможно, тази фантазия витаеше в съзнанието му, ярка и пленителна надежда, която на всичкото отгоре растеше. Кейнис щеше да поеме библиотеката на крепостта, да създаде училище за местните деца, да ги учи на писмо и на истините на Вярата. Баркус щеше да се настани в ковачницата, Норта — в конюшните, а Дентос щеше да стане главен ловец. Вейлин щеше да докара Белег и Френтис от Дома на ордена, за да се присъединят към тях. Знаеше, че това е самозаблуда, лъжа, която си повтаряше след всяка вечер, прекарана заедно с Шерин. Защото не искаше това да свършва, защото искаше онзи мир, който изпитваше в нейно присъствие, да продължи колкото се може по-дълго. Дори се зае да съставя наум официално предложение към аспект Арлин, като постоянно го преформулираше, но все отлагаше да поиска от Кейнис да го напише. Ако го изречеше на глас, това щеше да разкрие цялата му абсурдност, а той предпочиташе фантазията.
Мащабите на самозаблудата му му станаха ясни на сутринта на деветия ден. Беше се събудил рано, инспектира набързо стражите на портата и тъкмо обикаляше постовете по бойниците, преди да отиде да си намери някаква закуска. Часовоите мръзнеха, но бяха достатъчно весели, така че той заподозря, че са си позволили някоя и друга глътчица от „приятеля на братята“, докато са на пост. Спря се за момент, преди да слезе в двора, попивайки с очи мрачното величие на гледката. „Доста страховито място, на което да служиш до края на дните си. Но тихо, блажено тихо.“
В идните години щеше да си го спомня ясно — яркото сутрешно слънце, хвърлящо сребристосинкави отблясъци по пресния сняг, покрил околните върхове, бистрата синева на небето, хапещия вятър в лицето си. Никога не го забрави; това бе моментът преди всичко да се промени.
Тъкмо се канеше да се обърне, когато погледът му бе привлечен към дългия тесен път откъм долината: по него препускаше бързо някакъв ездач. Дори от това разстояние Вейлин видя облачето на конския дъх, докато животното се напрягаше да галопира нагоре по склона. „Дентос — осъзна той, щом ездачът се приближи. — Дентос без Норта.“
Лицето на Дентос бе посивяло от умора. Голяма синина тъмнееше на бузата му.
— Братко — поздрави той Вейлин с глас, натежал от скръб и изтощение. — Трябва да говоря с теб. — Олюля се и Вейлин посегна да го подкрепи.
— Какво има? Къде е Норта?
В усмивката на Дентос нямаше и помен от веселие.
— На много мили оттук, предполагам. — Лицето му потъмня и той сведе очи, сякаш се боеше да срещне погледа на Вейлин. — Нашият брат се опита да убие Военачалника. Сега е беглец и половината Кралска гвардия е по петите му.
— Имаше битка — каза Дентос, стиснал в ръце чаша топло мляко, подсилено с малко бренди. Седяха край огъня в трапезарията. Вейлин бе повикал Баркус и Кейнис да чуят разказа му, както и принц Малциус и сестра Шерин, която бе намазала раната му с мехлем. — Кумбраелците събрали около пет хиляди души, за да пресрещнат Кралската гвардия край брода Зелена вода. Не е кой знае каква сила и не биха могли да устоят на числеността ни, но предполагам, че са се опитвали да спечелят време, за да може градът да подготви отбраната си. Вероятно са щели да посекат много гвардейци, докато прекосяват реката, само че Военачалникът се оказал прекалено лукав за тях. Строил цялата си кавалерия на южния бряг, за да привлече погледите им, и пратил половината пехота надолу по реката, да я прекоси през дълбокото в ранните часове на утрото. Загубили петдесет души, отнесени от течението, но преминали. Връхлетели десния фланг на кумбраелците, докато те още развивали стрелите си. Когато двамата с Норта пристигнахме, всичко бе почти свършило. Мястото приличаше на костница, реката беше почервеняла от кръв.
Дентос млъкна и отпи от млякото. Лицето му бе по-мрачно, отколкото Вейлин го бе виждал някога.
— Бяха пленили няколкостотин души — продължи той. — Заварихме Военачалника да произнася смъртната им присъда. Не мисля, че беше доволен да чуе вестите, които му носехме.