— Той не ми е кръвен брат, а брат по Вяра. Двамата сме от един орден и той извърши тежко престъпление.
— И затова ще го убиеш?
— Ще се наложи. Той няма да ми позволи да го върна, за да го изправя пред правосъдието. Върховната жрица нареди ли ви да пропуснете и него?
Лонакът кимна.
— Жълтокосият мина на кон преди седем дни в посока към Маарс Нир-Улин Сол. Смяташ ли да го последваш там?
— Трябва.
— Тогава най-вероятно ще откриеш да те чака жълтокос труп. В онези руини има само смърт.
— Чух вече. Знаеш ли какво е онова, което убива в разрушения град?
Лицето на лонака трепна раздразнено. Явно страхът бе щекотлива тема.
— Нашият народ не ходи там, не е ходил повече от пет зими, а дори и преди това не харесвахме онова място. Във въздуха тегне нещо, което притиска душата. А после почнаха да се появяват труповете. Опитни ловци и воини, разкъсани от нещо невидимо, а лицата им застинали в страх. Срамен край е да бъдеш убит от звяр, пък дори и магически. — Вдигна очи към Вейлин. — Ако отидеш там, скоро ще си мъртъв, също като брат си.
— Брат ми не е мъртъв. — Знаеше го, усещаше го в постоянния напев на кръвната песен. Норта беше жив. И го чакаше.
Изведнъж лонакът посегна към оръжията си и се изправи, вперил враждебен поглед във Вейлин.
— Говорихме достатъчно, мерим хер. Няма да се мърся повече с твоята компания.
— Вейлин Ал Сорна — каза Вейлин.
Лонакът присви подозрително очи срещу него.
— Какво?
— Името ми. Ти имаш ли си име?
Лонакът го гледа дълго и мълчаливо и враждебността в погледа му се стопи. После поклати глава.
— Това не е името ти.
И след миг изчезна в чернотата отвъд огъня, без да издаде и звук.
Кулата се беше извисявала сигурно на над двеста стъпки и Вейлин можеше само да си представя колко ли впечатляваща е изглеждала някога — стрела от червен мрамор и сив гранит, сочеща право към небето. Сега представляваше неравен път от натрошени камъни с растящи между тях бурени, който водеше към сърцето на разрушения град. Като се взря по-внимателно, той забеляза, че отломките са украсени с фини релефи, изобразяващи безчислено множество от животни и лудуващи голи хора. Каменните фризове, които красяха другите сгради в столицата, бяха до един на военна тематика: воини, водещи забравени битки с допотопни оръжия. Тук обаче битки нямаше, релефите изглеждаха изпълнени с веселие, често и с похот, но никога с насилие.
Утринното слънце бе изгряло зад дебел слой облаци, натежали от сняг и подкарвани от силния вятър, който Вейлин знаеше, че само ще се усилва с напредването на деня. Той се загърна в плаща си, за да се предпази от студа, и пришпори Плюй. Макар животното да не бе толкова раздразнително като обикновено, в него имаше някакво напрежение, което Вейлин не бе долавял преди; очите му бяха ококорени и то пръхтеше нервно дори при най-слабия звук. Той знаеше, че е заради града. Лонакът и брат Артин не бяха преувеличили за тежкия въздух. Гнетящото чувство се усилваше, докато Вейлин се приближаваше към назъбените очертания на руините отпред, и в основата на черепа му се зараждаше тъпа болка. Кръвната песен също звучеше различно, по-непостоянна в своята тоналност и по-настойчива в предупреждението си.
Той подкара Плюй към централната арка, близо до мястото, където, изглежда, се бе намирала основата на кулата. Бяха изминали само няколко крачки, когато животното затрепери, очите му се ококориха още повече и то заотстъпва, като тръскаше тревожно глава.
— Кротко! — Вейлин се опита да го успокои, но конят бе станал неуправляем от страх, изцвили остро и го хвърли от гърба си с един рязък скок, след което побягна преди той да успее да сграбчи юздите му.
— Върни се, проклета кранто! — изрева Вейлин. Единственият отговор бе далечният тропот на копита. — Трябваше да му прережа гърлото още преди години — измърмори той.
— Не мърдай, братко.
Норта стоеше под частично рухналата арка. Русата му коса бе по-дълга, стигаше почти до раменете, и по лицето му се виждаха наченки на младежка брада. Вместо дрехите си на брат носеше тесни панталони от еленова кожа и кожен жакет. С изключение на ловджийския нож на колана му беше невъоръжен. Вейлин бе очаквал от него предизвикателно поведение, плюс частица от обичайното му презрение и насмешка, затова се изненада, че на лицето на Норта е изписана дълбока загриженост.