— Вече не е необходимо — каза Вейлин, докато окачваше верижката на врата си. — Тъй като неразумно си избягал на лонакска територия, отслабен от раната си. Отбил си няколко атаки на лонаките, но за съжаление си станал жертва на безименен, но прочут със своята свирепост звяр, за който се знае, че обитава около разрушения град. — Докосна медальона. — Почти не можах да разпозная останките ти без това.
„Те ще ти повярват ли?“, попита Села.
Вейлин сви рамене.
— Повярваха на онова, което им разказах за теб. Освен това е важно какво вярва кралят, а подозирам, че той ще предпочете да приеме думата ми без допълнително разследване.
— Значи думата ти има тежест пред краля? — Норта се замисли. — Винаги сме го подозирали. Военачалникът оцеля ли?
— Така изглежда. Кралската гвардия се е върнала в Азраел и лорд Мустор е назначен за васален лорд в кумбраелската столица.
— Ами кумбраелските пленници?
Вейлин се поколеба. Беше чул историята от брат Артин и не беше сигурен как ще реагира Норта на новината, но реши, че заслужава да чуе истината.
— Военачалникът е популярен сред Черните ястреби, както знаеш. След това, което си му направил, те се разбунтували и пленниците били изклани до един.
Норта посърна.
— Значи всичко е било напразно.
Села посегна и стисна ръката му.
„Не е било напразно — казаха ръцете ѝ. — Нали намери мен?“
Норта се насили да се усмихне и стана.
— Трябва да вървя на лов. — Целуна я по бузата и взе лъка и колчана си. — Месото ни е на свършване, а подозирам, че вие двамата имате да обсъждате много неща.
Вейлин го загледа как се отдалечава към северния край на града. След малко се появи Снежинка и тръгна до него.
„Знам какво си мислиш“, каза Села, когато Вейлин се обърна към нея.
— Ти си го докоснала — каза Вейлин.
„Не както си мислиш — настояха ръцете ѝ. — Ти имаш нещо мое.“
Вейлин кимна, бръкна под яката си и измъкна копринения шал, който му беше дала. Развърза го, свали го от врата си и ѝ го подаде със странна неохота. Този шал толкова дълго бе негов талисман, че липсата му му се струваше странна, обезпокоителна.
Села се усмихна тъжно, докато разстилаше шала върху коленете си. Пръстите ѝ се плъзнаха по деликатната златиста шарка. „Мама го носи цял живот — каза тя със знаци. — Когато умря, той премина у мен. Посланието му е безценно за вярващи като нас. Виж.“ Тя посочи един символ, втъкан в коприната, полумесец, ограден с кръг от звезди. „Луната, символът на спокойния размисъл, от който произтичат разумът и равновесието.“ После посочи златен кръг, обрамчен с пламъци. „Ето го и Слънцето, източника на страст, любов, гняв.“ Пръстът ѝ се плъзна към дървото в центъра на шала. „Ние съществуваме тук, между двете. Израснали от земята, топлени от слънцето, охлаждани от лунната нощ. Сърцето на брат ти е било притеглено твърде дълбоко в царството на слънцето, изгаряно от гняв и съжаление. Сега той се охлади и се обръща към луната за напътствие.“
— По свой собствен избор или благодарение на твоето докосване?
Усмивката ѝ стана срамежлива.
„Страхувах се от него, когато Снежинка ме потърси с вестта за неговото пристигане. Намерихме го паднал от коня, бълнуваше от треската, предизвикана от раните му. Другите искаха да го убият, но аз не им позволих. Знаех какъв е той, а човек с неговите умения може да ни бъде полезен, затова го докоснах.“ Спря и сведе поглед към покритите си с ръкавици ръце. „Нищо не се случи. За първи път не почувствах прилив на сила, не изпитах усещане за контрол.“ По бузите ѝ бавно плъзна руменина. „Аз мога да го докосвам.“
„Нещо, за което, сигурен съм, той е много благодарен“, помисли си Вейлин със завист.
— Значи той не изпълнява повелите ти? Не е… — засуети се, търсейки правилната дума — поробен?
„Мама ми каза, че така ще стане. Че един ден ще срещна човек, неуязвим за моето докосване, и двамата ще се свържем. При хората с нашата дарба винаги става така. Брат ти е толкова свободен, колкото е бил винаги.“ Усмивката ѝ помръкна и в очите ѝ се появи съчувствие. „По-свободен от теб, струва ми се.“
Вейлин извърна очи.
— Той ми каза какво е направил за него Плетача — промърмори, за да смени темата. — Всички хора тук са докоснати от Мрачното, нали?
Ръцете ѝ трепнаха раздразнено и челото ѝ се сбърчи.
„«Мрачното» е дума за невежите. Хората тук са Надарени. Имат различни сили, различни способности. Но са Надарени. Също като теб.“
Той кимна.
— Това е, което видя в мен преди толкова години, нали? Знаела си преди самият аз да разбера.