„Твоята дарба е рядка и ценна. Майка ми я наричаше Зовът на ловеца. В дните на Четирите васалства са я знаели като Бойно зрение. Сеордите…“
— Кръвна песен — каза той.
Тя кимна.
„Нараснала е от последната ни среща. Усещам го. Ти си я усъвършенствал, усвоил си добре музиката ѝ. Но все още имаш много да учиш.“
— Можеш ли ти да ме научиш? — Вейлин се изненада от надеждата, прозвучала в гласа му.
Тя поклати глава.
„Не, но има други, по-стари и по-мъдри, със същата дарба. Те могат да те наставляват.“
— Как да ги намеря?
„Твоята песен те свързва с тях. Тя ще ги намери. Ти трябва просто да я следваш. Помни, че дарбата ти е рядка. Може да минат години преди да намериш човек, който да те напътства.“
Вейлин се поколеба преди да зададе следващия въпрос. Беше пазил тайната толкова дълго, че се бе превърнала в навик, който му бе трудно да наруши.
— Има нещо, което трябва да знам. Как така срещнах двама мъже, вече мъртви, които говореха с един и същи глас?
На лицето ѝ внезапно се изписа предпазливост и минаха няколко секунди преди ръцете ѝ да заговорят отново.
„Те са ти желали злото, тези мъже?“
Той се замисли за убийците в Дома на Четвъртия орден и гибелното отчаяние на Хентес Мустор.
— Да, желаеха ми злото.
Ръцете на Села се раздвижиха със странна колебливост, каквато той не бе забелязвал у нея досега.
„Сред Надарените се носят разни истории… Стари истории… Митове… За Надарени, които можели да се връщат…“
Той се намръщи.
— Да се връщат откъде?
„От мястото, където свършват всички пътувания… От Отвъдното… От смъртта. Те вземат телата на живите, носят ги като плащ. Дали такова нещо може да бъде направено наистина, не знам. Думите ти са… тревожни.“
— „Някога бяха седем.“ Знаеш ли какво означава това?
„Някога е имало седем ордена на вашата вяра. Това е стара история.“
— А истинска ли е?
Тя сви рамене.
„Твоята вяра не е моя и знам малко за историята ѝ.“
Той пак хвърли поглед към лагера и уплашените му обитатели.
— И всички тези хора следват твоите вярвания?
Тя се засмя и поклати глава.
„Тук само аз следвам пътя на Слънцето и Луната. Сред нас има Търсачи, Асценденти, следовници на кумбраелския бог и дори няколко привърженици на твоята Вяра. Обединяват ни не вярванията, а дарбите ни.“
— Ерлин ли доведе всички тези хора тук?
„Някои. Когато доведе мен, тук бяха само Харлик и неколцина други. Други дойдоха по-късно, бягаха от страха и омразата, които предизвикват хора като нас заради дарбите си. Това място… — Тя посочи заобикалящите ги руини. — Тук някога е имало голяма сила. Надарените са били закриляни в този град, дори възхвалявани. Ехото от онова време все още е достатъчно силно, за да ни привлича. Ти го усещаш, нали?“
Той кимна. Сега, когато знаеше причината, въздухът вече не му се струваше толкова угнетяващ.
— Норта каза, че си имала лоши сънища за този град. За случилото се тук.
„Не всички са лоши. Понякога го виждам какъвто е бил преди. Тук е имало множество чудеса; бил е град на творци, поети, певци, скулптори. Те били овладели толкова много, били научили толкова много, че се чувствали неуязвими, мислели, че Надарените сред тях са единствената защита, която им е нужна. Живеели в мир поколения наред и нямали никакви воини, затова когато бурята ги връхлетяла, се оказали беззащитни.“
— Буря ли?
„Преди много векове, преди нашият вид да дойде по тези брегове, даже преди лонаките и сеордите, имало много градове като този, тази земя изобилствала от хора и богатства. После връхлетяла бурята и погубила всичко. Буря от стомана и извратена мощ. Те помели Надарените, които се сражавали срещу тях, и излели цялата си омраза върху този град, града, който мразели най-силно от всичко. — Тя потрепери и придърпа шала около раменете си. — Изнасилвания и клане, изгаряне на деца, хора, ядящи плътта на други хора. Всеки ужас, който можеш да си представиш, се е случил тук.“
— Кои са били те? Хората, направили това?
Тя поклати глава.
„Сънищата не ми казват нищо за това кои са били или откъде са дошли. Мисля, че е защото хората, живели тук, също не са знаели. Сънищата са ехо на техния живот, показват ми само каквото са знаели те.“
Тя затвори очи за момент, за да прочисти ума си от спомените, после бързо нагъна шала върху коленете си и му го подаде.
— Не мога — каза той. — Бил е на майка ти.
Облечената ѝ в ръкавица ръка хвана неговата и притисна шала върху нея.