— Тя няма да се омъжи за него, нали?
— Много се съмнявам.
— Знаех си. — Кралят въздъхна обезсърчено. — Само момчето да не беше такъв идиот. Каква тегоба е да имаш интелигентна дъщеря! Противоестествено е умът да бъде обвит в толкова красота. Опитът ми говори, че наистина красивите жени са надарени или с голям чар, или с огромна проклетия. Майка ѝ, моята скъпа покойна кралица, се славеше с красотата си и притежаваше цялата проклетия, която можеш да си представиш, но за щастие имаше малко мозък.
„Това не е откровеност — заподозря Вейлин. — Просто още една маска. Преструва се на искрен, за да ме впримчи в друг свой замисъл.“
Стигнаха до богато украсена каляска, покрита със сложна дърворезба и блестяща от варак, с перденца от черно кадифе на прозорците. Впрягът от четири сиви коня чакаше. Кралят даде знак на Вейлин да отвори вратата и влезе, пъшкайки от усилието, след което го подкани да го последва. Настани се на меката кожена седалка и почука с костеливия си юмрук по стената зад себе си.
— Към двореца! Не много бързо.
Отвън се чу изплющяване на камшик и каляската потегли рязко, когато четирите сиви коня напрегнаха сили.
— Подариха ми ги — обясни кралят. — Каляската, конете. Лорд Ал Телнар, помниш ли го?
Вейлин си спомни мъжа във фини одежди от Залата на съвета.
— Министърът на строителството.
— Да, подло копеленце е, нали? Искаше от мен да отнема една четвърт от земите на кумбраелския васален лорд като наказание за бунта на брат му. Разбира се, той щедро щеше да поеме бремето на управител, заедно с всички полагащи се ренти. Благодарих му за каляската и отнех една четвърт от собствените му земи, като дадох рентите на васален лорд Мустор. Това би трябвало да му осигури виното и курвите за известно време. И да служи като напомняне за Ал Телнар, че един истински крал не може да бъде купен.
Кралят бръкна под плаща си и извади кожена кесия с големина на ябълка.
— Дръж. — Подхвърли я на Вейлин. — Знаеш ли какво е това?
Вейлин развърза кесията и откри в нея голям синкав камък със сиви жилки.
— Син камък. И то голям.
— Да, най-големият, намиран някога. Изкопан е в рудниците на Северните предели преди повече от седемдесет години, когато дядо ми, двайсетият лорд на Азраел, построил кулата и основал първата колония. Знаеш ли колко струва?
Вейлин хвърли пак поглед към камъка. Светлината на лампата играеше по гладката му повърхност.
— Страшно много пари, ваше величество. — Завърза кесията и я подаде на краля.
Старецът не извади ръце изпод плаща си.
— Задръж го. Кралски дар за най-ценния ми меч.
— Не ми трябват богатства, ваше величество. — „Аз също не мога да бъда купен.“
— Дори брат от Шестия орден може един ден да открие, че му трябват богатства. Моля те, мисли за него като за талисман.
Вейлин окачи кесията на колана си.
— Синият камък — продължи кралят — е най-ценният минерал на света, високо тачен от всички народи — алпиранци, воларианци, търговците-крале от Далечния запад. Цената му е по-висока цена от тази на среброто, златото и диамантите и по-голямата част от него се намира в Северните предели. Кралството има и други богатства, разбира се: кумбраелско вино, азраелска стомана и прочие, но именно със син камък построих флотата си и създадох Кралската гвардия, двата стълба, които крепят единството на нашето Кралство. А Върховен лорд Ал Мирна ми казва, че находището започва да се изчерпва. До двайсет години там ще остане толкова малко син камък, че не може да покрие заплатата на копачите, които го добиват. И какво ще правим тогава, Млади ястребе?
Вейлин сви рамене, не беше добре запознат с търговските въпроси.
— Както казахте, ваше величество, Кралството има и други богатства.
— Но не достатъчно, не и без да наложим такива данъци на благородниците и простолюдието, че да им се прииска да видят мен и децата ми обесени на стените на двореца. Виждал си колко неспокойна може да бъде тази страна, дори и с Кралската гвардия да я държи единна, а представи си колко кръв ще се пролее, когато нея я няма. Не, имаме нужда от нещо повече, от подправки и коприна.
— Подправки и коприна ли, ваше величество?
— Главният търговски път на подправките и коприната минава през Еринейско море. Подправки от южните провинции на Алпиранската империя и коприна от Далечния запад се събират в алпиранските пристанища по северното крайбрежие на Империята. Всеки кораб, който пристава там, трябва да плати на императора за привилегията с дял от стойността на товара си. Алпиранските търговци са забогатели от тази търговия, някои са станали дори по-богати от западните търговци-крале, и всички те плащат дан на императора.