— Предайте на императора нашите съболезнования — намеси се Военачалникът. — Такава скръбна загуба е достойна за съжаление, но ние идваме само за онова, което ни принадлежи по…
— Дошли сте да завоювате и да плячкосвате, северняко — сряза го сивокосият. — В тези земи ще намерите само смърт. Няма да има повече преговори, няма да има повече приказки, ще ви избием всички, както вие убихте нашата Надежда. Не очаквайте милост. А сега, дайте ни тялото му.
Лорд Дарнел отпи от манерката си и повъртя виното в уста, преди да го изплюе в нозете на коня на гвардееца.
— Този човек нарушава правилата на парламентьорството с неуважителното си държане, милорд — каза той на Ал Хестиан. — Явно иска да му вземем живота.
— Не. — Вейлин пришпори коня си и застана между двете групи. Обърна се към гвардееца. — Аз ще ви отведа до тялото.
Усещаше яростта на Военачалника, докато яздеха към трупа, усещаше омразата на лорд Дарнел и си спомни нещо, което му бе казал аспект Арлин: „Самовлюбените хора мразят онези, които се опитват да затъмнят славата им.“
Гвардейците слязоха от конете и вдигнаха трупа на Надеждата върху едно товарно животно. Сивокосият затегна ремъците, придържащи тялото към коня, и се обърна към Вейлин. В очите му блестяха сълзи.
— Как ти е името? — попита с дрезгав глас.
Вейлин не се сещаше за причина да не му каже.
— Вейлин Ал Сорна.
— Доброто ти отношение не отслабва омразата ми, Вейлин Ал Сорна, Ерухин Махтар, Убиецо на Надеждата. Честта ми говори, че трябва да отнема собствения си живот, но омразата ще ме пази жив. Отсега нататък ще поемам всеки свой дъх с една-едничка цел — да видя края ти. Аз се казвам Нелиесен Нестер Хеврен, капитан на Десета кохорта от Имперската гвардия. Не го забравяй.
След тези думи той и другарите му яхнаха конете и се отдалечиха.
„Понякога Вярата иска от нас всичко, което имаме.“ Отново думи на аспекта, изречени в онзи ден миналата зима, когато крачеше с Вейлин по снега, застлал тренировъчния плац, и слушаше какво има да му каже за плановете на краля. Денят беше студен, по-студен от обичайното за месец уеслин, новаците тичаха, препъвайки се в снега, биеха се и търпяха перванията на пръчките на инструкторите.
— Тази война няма да е като никоя друга, която сме виждали — каза аспектът, от устата му излизаше пара. — Ще дадем големи жертви. Много от братята ни няма да се върнат. Разбираш ли това?
Вейлин кимна. Дълго време бе слушал аспекта и откри, че вече не са му останали думи.
— Но ти трябва да се върнеш, Вейлин. Бий се толкова усърдно, колкото е нужно, и убивай колкото се налага. Независимо колко от войниците и братята ти загинат, ти ще се върнеш в това Кралство.
Вейлин кимна пак и аспектът се усмихна. Това бе единственият път, когато Вейлин го бе виждал да се усмихва след онзи първи ден край портата на Дома на ордена преди толкова много години. По някакъв начин това караше аспекта да изглежда стар, кожата покрай очите и тънките му устни се сбръчкваше. По-рано никога не му бе изглеждал стар.
— Понякога толкова ми напомняш за майка си — каза тъжно аспектът, после се обърна и се отдалечи. Високата му фигура се движеше през снега без ни най-малка нестабилност…
Белег дотича на възвишението, като вдигаше облак прах. В устата му висеше заек. Големите зайци, изглежда, се множаха обилно в полупустинните земи и Кралската гвардия също като Белег бързо се възползва от лесния дивеч. Робската хрътка пусна заека в краката на Вейлин и нададе късия си дрезгав лай.
— Благодаря ти, гламаво псе. — Вейлин го почеса по врата. — Можеш ти да го изядеш. — Вдигна заека и го хвърли надолу по хълма, а Белег се втурна след него с радостен лай.
— Обикновено го оставяш, когато тръгваме на кампания — каза Френтис, като седна и отпуши манерката си.
— Помислих, че ще се зарадва на нови ловни полета.
— Значи това е бил синът на императора, така ли? — попита Френтис. — Мъжът в бялата броня.
— Избраният му наследник. Изглежда, императорът избира наследника си измежду своите поданици.
Френтис се намръщи.
— Защо пък ще го избира?
— Мисля, че е свързано с боговете им.
— Бих предположил, че ще избере някой, който се бие по-добре. Тъпото копеле не можеше даже да седи на коня като хората. — Въпреки несериозния тон на по-младия си брат Вейлин усещаше загрижеността му. — Всъщност изобщо нямаше работа там.
— Не се тревожи за мен, братко. — Ухили се на Френтис. — Сърцето ми не е толкова натежало.
Френтис кимна и обърна очи към обширната пустиня, проснала се на юг.