— Не съм съвсем сигурен защо кралят иска толкова отчаяно тази земя. Тук има само пясък и храсталаци. Не съм виждал дърво, откакто слязохме на сушата.
— Дойдохме да търсим онова, което ни принадлежи по право според един стар договор, и да отмъстим за злините, причинени ни от Империята на Отричащите.
— Да, чудех се за това. Знаеш ли, единствените алпиранци, които съм виждал някога, бяха моряци и търговци около пристанището. Обличаха се странно, но не ми изглеждаха по-различни от всички други моряци и търговци — гонеха курвите и гледаха да докопат някоя пара̀, както правят хората като тях, но ми се виждаха по-учтиви от повечето. Не си спомням някое от другарчетата ми на улицата да е било отвлечено и измъчвано с Мрачни ритуали, освен мен, разбира се, но Едноокия не беше алпиранец.
— Да не подлагаш на съмнение кралската дума, братко?
Ръцете на Френтис се размърдаха под плаща му: без съмнение отново опипваха мрежата от белези.
— И неговата, и на всеки друг, ако реша, че се налага.
Вейлин се засмя.
— Добре, продължавай в същия дух.
— Милорд! — извика един от разузнавачите и посочи към източния хоризонт.
Вейлин отиде от другата страна на възвишението и се взря в далечината. Видя леко блещукане в маранята, издигаща се от нажежените пясъци.
— Какво е?
— Аз го виждам. — Френтис бе вдигнал далекогледа — скъпа вещ от медни тръби, с калъф от кожа на акула. Вейлин смяташе, че е по-добре да не пита откъде го е взел, макар че си спомняше, че капитанът на мелденейската галера, която ги докара до тези брегове, имаше подобен инструмент. Също като при Баркус, крадливите инстинкти на Френтис така и не бяха отшумели напълно.
— Колко са?
— Не ме бива в преценките, братко, както добре знаеш. Но да ме шибат отзад, ако не са поне колкото нас и още една трета отгоре.
— Знам, че знаеш къде е. — Погледът на Военачалника бе потъмнял от безгранична враждебност.
— Милорд? — Вейлин се беше разсеял от гледката в равнината пред тях, хиляди алпирански войници, строени в офанзивна формация и напредващи с уверена крачка към възвишението, където се намираха те. Военачалникът беше заповядал на Вейлин да доведе целия си полк и да издигне знамето си на най-високия прът, който успеят да намерят. На западния склон, скрити от очите на алпиранците, чакаха пет хиляди кумбраелски стрелци. Официално стрелците бяха приносът на васален лорд Мустор към кампанията, проява на вярност след онова, което бе добило известност като Бунта на узурпатора, но на практика бяха наемници, продаващи уменията си на краля, и сред тях нямаше нито един кумбраелски благородник. От двете страни на възвишението пехотата на Кралската гвардия беше строена по полкове, в четири редици. В тила нилсаелският контингент от пет хиляди души лека пехота чакаше, ограден от десетте хиляди конници на Кралската кавалерия отдясно и от ренфаелските рицари отляво. Зад тях стояха четири конни роти от Шестия орден, редом с принц Малциус, който командваше трите роти на Кралската конна гвардия. Това беше най-многобройната армия, събирана някога в Обединеното кралство, и се готвеше за първата си голяма битка — нещо, което, изглежда, не вълнуваше особено Военачалника.
— Копелето, което ме остави с това. — Ал Хестиан вдигна дясната си ръка и шипът, стърчащ от кожения накрайник върху чуканчето му, заблестя на ярката дневна светлина. Погледът му беше прикован във Вейлин, сякаш Ал Хестиан не забелязваше напредващата алпиранска войска. — Ал Сендал. Знам, че не си го открил убит от някакъв въображаем звяр.
Вейлин бе изненадан, че Военачалникът е решил да се разположи на възвишението, макар да предполагаше, че оттук му се открива добър изглед към околния терен. Но бе още по-изненадан от момента, който е избрал за оплаквания.
— Милорд, този разговор вероятно може да почака…
— Знам, че смъртта на сина ми не е била убийство от милосърдие — продължи Военачалникът. — Знам кой му желаеше злото и знам, че ти беше негов инструмент. Ще намеря Ал Сендал, бъди сигурен в това. Ще си уредя сметките с него. Ще спечеля тази война за краля, а после ще се оправя с вас.
— Милорд, ако не настоявахте толкова да избивате невинни пленници, все още щяхте да имате ръка, а аз все още щях да имам брат. Вашият син ми беше приятел и му отнех живота, за да му спестя болката. Кралят е доволен от моя отчет и в двата случая и като слуга на Короната и Вярата нямам какво да добавя и по двете теми.
Изгледаха се в студено мълчание. Лицето на Военачалника трепереше от ярост.
— Крий се зад Ордена и краля, щом искаш — процеди той през стиснати зъби. — Това няма да те спаси, когато тази война бъде спечелена. Нито теб, нито някой от братята ти. Ордените са напаст за Кралството, издигат родени в канавките отрепки да властват над по-добрите от тях…