Вейлин изведнъж бе обзет от предпазливост. Не му се искаше да разкрива прекалено много на този човек — в края на краищата той беше непознат с песен, която едва не го бе убила. Но топлотата в приветствието на собствената му песен надделя над недоверието.
— Той ме спаси. Два пъти от смърт и веднъж от нещо още по-лошо.
Върху лицето на Ам Лин за миг трепна нещо близко до страх, но той бързо се насили да се усмихне.
— „Интересен“ май е прекалено слаба дума за теб, братко. Ето, това е твое. — Той посочи един близък тезгях, където лежеше мраморен блок с оставено върху него длето. Блокът представляваше идеален куб от бял мрамор, същият онзи от видението му, когато песента на Ам Лин го бе повалила. Пръстите на Вейлин го докоснаха, усетиха гладкостта му.
— Приготвил си го за мен?
— Преди много години. Песента ми беше съвсем категорична. Онова, което е скрито вътре, отдавна чака да го освободиш.
„Чака…“ Вейлин долепи длан до камъка и усети как кръвната песен се усили, мелодията ѝ бе смесица от предупреждение и увереност. „Онзи, който чака.“
Той вдигна длетото и опря колебливо върха му в камъка.
— Никога не съм правил това — каза на Ам Лин. — Не мога да издялам дори свястна тояга за подпиране.
— Песента ще води ръцете ти, както води моите. Тези статуи са дело колкото на уменията ми, толкова и на моята песен.
Беше прав: песента набираше сила, мощна и ясна, и водеше длетото по камъка. Вейлин вдигна от тезгяха един чук, удари леко по длетото и отчупи мъничко парченце мрамор от ръба на куба. Песента заехтя и ръцете му се раздвижиха, Ам Лин и работилницата му изчезнаха и работата го погълна. В главата му нямаше мисли, нищо, което да го разсейва, само песента и камъкът. Нямаше чувство за време, не усещаше света отвъд песента и само едно грубо разтърсване на рамото му го върна към реалността.
— Вейлин! — Баркус го разтърси пак, когато той не отговори. — Какво правиш?
Вейлин погледна инструментите в покритите си с прах ръце. Забеляза, че плащът и оръжията му лежат отстрани, макар че нямаше спомен да ги е свалял. Камъкът бе изцяло променен, сега горната му половина представляваше грубо изсечена глава с две плитки вдлъбнатини по средата и едва доловима брадичка, оформяща се в основата.
— Да стоиш тук и да блъскаш с чука цял ден без оръжия и без стражи! — Баркус беше по-скоро смаян, отколкото ядосан. — Всеки минаващ алпиранец би могъл да те намушка!
— Аз… — Вейлин премигна объркано. — Аз бях… — Гласът му заглъхна, щом осъзна, че всяко обяснение е безполезно.
Ам Лин и жената, която му бе отворила, стояха наблизо. Жената се взираше напрегнато в двамата войници, доведени от Баркус. Ам Лин беше по-отпуснат, плъзгаше лениво точилото по върха на едно от длетата си и удостои Вейлин със слаба усмивка, в която имаше нещо като възхищение.
Погледът на Баркус се премести към камъка, после се върна на Вейлин и гъстите му вежди се смръщиха.
— Какво се предполага да е това?
— Няма значение. — Вейлин посегна за парче ленен плат и го метна върху камъка. — Какво искаш, братко? — Не можеше да скрие раздразнението си.
— Сестра Гилма има нужда от теб. В дома на губернатора.
Вейлин поклати нетърпеливо глава и посегна пак към инструментите си.
— Кейнис се оправя с губернатора. Прати него.
— Пратих да го повикат. Но тя има нужда и от теб. Сигурен съм, че това може да почака… — Баркус го стисна здраво за китката, приближи устни до ухото му и прошепна две думи, които накараха Вейлин да пусне инструментите и да посегне към плаща и оръжията си без повече възражения въпреки моментално надигналия се протестен вой на кръвната песен.
— Червената ръка. — Сестра Гилма стоеше от другата страна на портата на имението; беше им забранила да се приближават повече. За първи път в тона и държането ѝ нямаше и помен от веселие. Лицето ѝ бе бледо, обикновено ясните ѝ очи бяха размътени от страх. — Засега е само дъщерята на губернатора, но ще има и други.
— Сигурна ли си? — попита Вейлин.
— Всеки член на моя орден се научава да търси признаците още от момента, в който влезем в него. Няма съмнение, братко.
— Ти си прегледала момичето? Докоснала си го?
Гилма кимна безмълвно.