— Правил съм го за петнайсет дни. Удонор беше благосклонен със северните ветрове.
Вейлин знаеше, че Удонор е един от мелденейските богове, за когото се твърдеше, че имал власт над ветровете.
— Може ли да стане по-бързо?
Нурин сви рамене.
— Може би. С празен трюм и няколко допълнителни чифта ръце да се грижат за платната. И две кози за Удонор, разбира се.
За мелденейците бе честа практика да принасят животни в жертва на любимите си богове преди рисковано пътешествие. Вейлин бе станал свидетел на масово клане на добитък преди нашественическата им флота да потегли от пристанището: кръвта се лееше толкова обилно, че водите в залива почервеняха.
— Ще осигурим козите — каза той и даде знак на Френтис да се приближи. — Брат Френтис и още двама от моите хора ще пътуват с вас. Ще го откарате до Варинсхолд, откъдето той ще вземе друг пътник. После ще се върнете тук. Цялото пътуване не бива да продължи повече от двайсет и пет дни. Възможно ли е?
Нурин се замисли за малко, после кимна.
— Възможно, да. Но не и за моя кораб.
— Защо?
Нурин вдигна ръце и свали бавно ръкавиците си. Кожата му беше петниста и бледа от пръстите до китката.
— Кажи ми, сухоземни — рече той и вдигна ръце, така че Вейлин да ги огледа. Светлината на лампата заигра по восъчната деформирана плът. — Някога гасил ли си огън с голи ръце, докато сестра ти и майка ти умират в пламъците? — Мрачна усмивка изкриви устните на мелденееца. — Не, моят кораб няма да плава за теб. Алпиранците те наричат Убиец на Надеждата, но за мен си изчадието на Подпалвача на града. Корабните лордове може да са станали курви на вашия крал, но аз няма да стана. Няма значение какви заплахи или мъчения ще използваш…
Синият камък издаде тих звук, когато Вейлин го постави на масата и го завъртя. Светлината на лампата заигра по нашарената със сребристи жилки повърхност. Карвал Нурин се втренчи смаяно в него, обладан от неудържима алчност.
— Съжалявам за майка ти и сестра ти — каза Вейлин. — И за ръцете ти. Сигурно е било много болезнено. — Продължи да върти синия камък. Очите на Нурин не се откъсваха от него. — Но усещам, че ти си преди всичко делови човек, а чувствата не са особено доходоносни.
Нурин преглътна, обезобразените му ръце потрепваха.
— Каква част получавам?
— Ако се върнеш до двайсет и пет дни, целия.
— Лъжеш!
— Понякога. Но не и сега.
Очите на Нурин най-сетне се отместиха от синия камък и срещнаха очите на Вейлин.
— Какви гаранции имам?
— Моята дума, като брат от Шестия орден.
— Да я вземат мътните твоята дума заедно с Ордена ти. Вашите езически глупости не означават нищо за мен. — Нурин надяна отново ръкавиците и се намръщи пресметливо. — Искам подписано обещание, засвидетелствано от губернатора.
— Губернаторът е… неразположен. Но съм сигурен, че Великият майстор на Търговската гилдия с радост ще се съгласи. Това достатъчно ли е?
„Червеният сокол“ забележимо се различаваше от всеки друг кораб, който Вейлин бе виждал. Беше по-малък от повечето, с тесен корпус и три мачти вместо обичайните две. Имаше само две палуби и екипажът се състоеше само от двайсет души.
— Построен е за търговия с чай — обясни грубо Карвал Нурин, когато Вейлин отбеляза необичайната конструкция. — Колкото по-пресен е чаят, толкова по-голяма е печалбата. Малък товар пресен чай докарва три пъти по-висока цена, отколкото ако се превозва в големи количества. Колкото по-бързо стигнеш от едно пристанище до друго, толкова повече пари ще спечелиш.
— Няма ли гребла? — попита Френтис. — Мислех, че всички мелденейски кораби са с гребла.
— О, има. — Нурин посочи запушените отвори на долната палуба. — Използваме ги само когато вятърът замре, което става рядко в северните води. Както и да е, „Сокол“ ще се движи и при най-слабия вятър.
Капитанът млъкна и огледа пристанището, редиците тихи и празни кораби и кордона от Вълчи бегачи, охраняващи кея. На екипажите бе заповядано да напуснат съдовете през нощта, което не мина без известни неприятности, и сега те лекуваха синините си под силна охрана в близките складове.
— Не помня линешкото пристанище някога да е било толкова тихо — отбеляза Нурин.
— Войната е лоша за търговията, капитане — отвърна Вейлин.
— През последния месец корабите пристигаха и си заминаваха по своя воля, а сега стоят празни, а екипажите им са под стража. И все пак единствено на „Сокол“ е разрешено да отплава…
— Малко предпазливост не е излишна. — Вейлин го тупна дружески по гърба, с което предизвика тръпка на уплашено отвращение. — Тъдява се навъртат много шпиони. Кога потегляте, капитане?