Лицето на Ам Лин бе напрегнато от припомнена болка.
— Понякога песента ни позволява да докоснем умовете на другите. През годините оттогава съм докосвал хиляди, но никога не съм изпитвал нещо, което да се сравни с черното петно в мислите на онази жена. Години след това сънувах кошмари, видения за клане, за убийства, извършвани със садистична прецизност, за пищящи или замръзнали в страх лица, мъжки, женски, детски. И видения за места, които никога не съм зървал, езици, които не разбирам. Мислех, че полудявам, докато не осъзнах, че тя е оставила у мен част от спомените си, може би от безразличие, а може би от небрежна злоба. С времето те избледняха. Но дори и сега има нощи, в които се будя с писъци и жена ми ме държи в обятията си, докато ридая.
— Коя беше тя? — попита Вейлин. — Откъде е дошла?
— Името, изречено от преводача, беше лъжливо, усетих го още преди да чуя песента ѝ, а спомените, които остави, не дават никакви подсказки за името или семейството ѝ. Що се отнася до родната ѝ земя, навремето това не означаваше нищо за мен, но делегацията поднесе поздрави от Върховния съвет на Воларианската империя. Онова, което научих за воларианците оттогава, ме кара да си мисля, че там тя би се чувствала като у дома си.
— Направи ли го? Каза ли на търговеца-крал да отхвърли предложението им?
Ам Лин кимна.
— Без нито миг колебание. Колкото и да бях потресен, омразата ми не беше притъпена. Казах му, че всичките им приказки са лъжи, че кроят да прахосат неговите богатства и да запазят своите. Всъщност почти не разбирах какво са предложили, нито дали думите им са верни. Но както винаги той се довери безрезервно на преценката ми.
— А тя изпълни ли обещанието си?
— Отначало мислех, че ме е предала. Лол-Тан им даде отговора си на другата сутрин, след което те се качиха на кораба си и отплаваха. Той изглеждаше в отлично здраве и даваше всички признаци, че ще си остане така. Бях смазан от разочарование и страх. За първи път лъжех търговеца-крал. Не се съмнявах, че ще бъда разкрит и ще последва жестока смърт. Мина цял месец, през който се тревожех и се мъчех да скрия страха си, а после Лол-Тан бавно започна да се поболява. Отначало не беше нищо сериозно, слаба, но постоянна кашлица, за която, разбира се, никой не смееше да спомене, после бледност обхвана лицето му, ръцете му почнаха да треперят, след няколко седмици вече кашляше кръв и изпадаше в буйства. Когато умря, вече се бе превърнал в жалка останка от кожа и кости, която не можеше да си спомни собственото си име. Не изпитвах никаква жалост към него.
— Той, разбира се, си имаше наследник. Третият му син Мах-Лол — двамата по-големи бяха отровени тихомълком скоро след възмъжаването си, след като стана ясно, че им липсва прозорливостта на баща им. Мах-Лол беше истински син на баща си, интелигентен, невероятно образован и притежаващ цялата хитрост и безпощадност, необходими за да седи на трона на търговец-крал. Но за моя огромна радост той не знаеше нищо за дарбата ми. Болестта на Лол-Тан го бе довела до състояние, че да е неспособен да разкрие на сина си моята роля при двора. За Мах-Лол аз бях просто необичайно доверен секретар, а той имаше за този пост свой човек. Получих място на счетоводител в дворцовите складове, бях изселен от луксозното си жилище и ми плащаха само малка част от предишното ми възнаграждение. Явно от мен се очакваше да се самоубия от срам, че съм изпаднал в немилост пред краля, както вече бяха постъпили мнозина от излишните слуги на Лол-Тан. Вместо това аз просто си тръгнах, като казах на стража на портата, че ме пращат да свърша нещо в града. Той ми хвърли само бегъл поглед, докато излизах. Бях на двайсет и две и за първи път свободен. Това беше най-сладкият миг в живота ми. — Ам Лин поклати глава. — Свободата донесе промяна в моята песен, накара я да се извиси, да търси чудеса и новости. Последвах музиката ѝ през кралството на Мах-Лол и отвъд него. Тя ме отведе при един каменоделец в малко селце високо в планините, който нямаше синове и чираци и се съгласи да ме обучи на своя занаят. Мисля, че бе смутен от бързината, с която се учех, да не говорим за необикновеното качество на работата ми, и изглеждаше облекчен, когато стана ясно, че вече няма на какво да ме научи. Така че продължих нататък.