Докато го гледаше как отпива от манерката, Вейлин остана поразен колко стар изглежда. Дълбоки бръчки покриваха челото му, а късо подстриганата коса по слепоочията му бе започнала да побелява преждевременно. Годините на битки и несгоди го бяха състарили и скръбта му по сестра Гилма бе осезаема. От всички братя тя беше най-близка с него. „Като се върнем в Кралството, ще помоля аспекта да му даде пост в Дома на ордена“, реши Вейлин, а после осъзна, че има сериозна вероятност нито един от двамата да не се върне. Единственото, което можеше да предложи на Дентос, бяха още възможности за кървава гибел. Мислите му се насочиха отново към мраморния блок, който чакаше в работилницата на Ам Лин, и той разбра, че е протакал прекалено дълго. Беше време да свърши онова, за което бе пратен тук. Ако успееше да го постигне преди идването на алпиранската армия, може би щеше да се избегне още едно клане, стига да бе готов да плати цената.
Изправи се и докосна Дентос по рамото на прощаване.
— Имам работа…
Уморените очи на Дентос изведнъж заблестяха от вълнение и пръстът му се стрелна към хоризонта.
— Платно! Виждаш ли го, братко?
Вейлин заслони очи и огледа морето. Беше само една точица, сиво петънце между водата и небето, но без съмнение беше платно. „Червеният сокол“ се връщаше.
Капитан Нурин бе първият, който слезе по трапа. Слабото му обветрено лице бе изпито от изтощение, но в очите му грееше блясъкът на триумфа, заедно с алчността, която Вейлин помнеше толкова добре от първата им среща.
— Двайсет и един ден! — възкликна той. — Не бих си и помислил, че е възможно толкова късно през годината, но Удонор чу молитвите ни и ни дари с попътен вятър. Можеха да са и осемнайсет, ако не се бе наложило да се бавим толкова във Варинсхолд или да караме толкова много пътници обратно.
— Толкова много пътници ли? — попита Вейлин. Погледът му беше прикован в трапа: очакваше всеки момент на него да се появи слабичка тъмнокоса фигура.
— Общо девет. Макар че умът ми не го побира за какво му е на момиче, което едва ми стига до рамото, охрана от седем души.
Вейлин се обърна намръщено към него.
— Охрана ли?
Нурин сви рамене и посочи към трапа.
— Вижте сам.
Здравенякът, който слизаше по него, имаше сплескано свирепо лице, което никак не се смекчаваше от навъсения поглед, с който се взря във Вейлин и заобиколилите го Вълчи бегачи. Още по-обезпокоителен бе фактът, че носеше черната роба на Четвъртия орден и меч на колана си.
— Брат Вейлин? — попита той с безизразен тон.
Вейлин кимна. Растящата в него тревога потисна всякакво желание да го поздрави.
— Брат-командир Илтис — представи се мъжът в черно. — Отряд за защита на Вярата на Четвърти орден.
— Никога не съм чувал за вас — каза му Вейлин. — Къде са сестра Шерин и брат Френтис?
Брат Илтис премигна, явно несвикнал на такова неуважение.
— Затворничката и брат Френтис са на борда. Имаме да обсъдим някои въпроси, братко. Трябва да бъдат извършени някои приготовления…
Вейлин беше чул само една дума.
— Затворничка ли? — Гласът му беше тих, но той отлично съзнаваше стаената в него заплаха. Брат Илтис премигна пак и въсенето му отслабна до неуверено мръщене. — Каква… затворничка?
Скърцането на дърво го накара да се обърне пак към кораба. Друг брат от Четвъртия орден, също въоръжен с меч, водеше тъмнокоса млада жена за верига, захваната към оковите на китките ѝ.
Шерин беше по-бледа, отколкото я помнеше, и малко поотслабнала, но лъчезарната открита усмивка, която огря лицето ѝ, щом погледите им се срещнаха, си оставаше непроменена. Още петима братя я последваха на кея, разгърнаха се на всички страни и загледаха Вейлин и Вълчите бегачи със студено недоверие. Последният, който слезе по трапа, беше Френтис, с измъчено от срам лице и извърнати очи.