Той не помнеше как е станал и я е притеглил към себе си, но откри, че главата ѝ е отпусната на гърдите му и че тя диша пресекнато и се мъчи да преглътне сълзите си.
— Съжалявам, сестро.
Тя вдиша дълбоко и хлиповете ѝ заглъхнаха. Вдигна лице със слаба горчива усмивка на устните и прошепна:
— Не съм твоя сестра.
А после притисна устни към неговите.
— Вкусът ти — езикът на Шерин играеше по гърдите му — е на пясък и пот. — Тя сбърчи нос. — И миришеш на дим.
— Съжалявам.
Тя се изкикоти тихичко и се надигна да го целуне по бузата, преди да притисне голото си тяло към него и да отпусне глава на гърдите му.
— Не се оплаквам.
Ръцете му погалиха слабичките ѝ гладки рамене и предизвикаха въздишка на удоволствие.
— Вях чувал, че човек трябва да е опитен в това, за да извлече истинска наслада — каза той.
— Аз пък съм чувала, че истинската посветеност на Вярата ще ме направи сляпа за съблазните на такива удоволствия. — Целуна го пак, този път по-дълго, проучваше устните му с език. — Май не бива да вярваме на всичко, което чуваме.
Лежаха заедно от часове, правеха любов с настоятелна, тиха интимност, а Белег бе оставен пред вратата, за да прогонва неканените посетители. Чудесното наелектризиращо усещане за тялото ѝ, притиснато към неговото, милувката на дъха ѝ по шията му, докато се движеше в нея, бяха всепоглъщащи, изумителни. Въпреки скръбта, чувството за вина и знанието какво го чака извън тази стая за момента той беше, може би за първи път, откакто се помнеше, истински щастлив.
Смътната светлина на утрото се процеждаше през кепенците и той можеше да види ясно лицето ѝ, усмивката ѝ на безметежно блаженство, когато се отдръпна от него.
— Обичам те — каза Вейлин и прокара пръсти през косата ѝ. — Винаги съм те обичал.
Тя се сгуши в него, ръката ѝ опипваше твърдите мускули по гърдите и корема му.
— Наистина ли? След толкова години раздяла?
— Не мисля, че такава любов може да избледнее. — Той стисна ръката ѝ и пръстите им се сплетоха. — Черната твърд. Те… нараниха ли те?
— Само ако ужасът е вид мъчение. Прекарах там само една нощ, но нещата, които чух… — Тя потрепери и той я целуна по челото.
— Съжалявам, трябваше да знам. Думите ти сигурно са имали голяма тежест, щом са разтревожили така краля и аспект Тендрис.
— Тази война е нещо повече от обикновена грешка, Вейлин. Тя омърсява душите ни. Противоречи на Вярата във всяко отношение. Трябваше да говоря. Никой друг не дръзваше, дори аспект Елера, макар че я умолявах да го направи. Така че заставах насред пазарните площади и крещях това на всеки, който желаеше да ме изслуша. За моя изненада някои наистина ме слушаха, особено в бедняшките квартали. Записваха думите ми и ги размножаваха с онова ново устройство с мастило и дъски, което използва Третият орден. Раздаваха се все повече памфлети, в които пишеше неща като „Сложете край на войната и спасете Вярата“.
— Звучи добре.
— Благодаря. Бяха им нужни две седмици, докато дойдат да ме приберат. Брат Илтис и хората му нахълтаха в Дома на ордена с кралска заповед за арестуването ми. Както вече забеляза, брат Илтис не е най-милият човек на света и му достави голямо удоволствие да ми обясни подробно какво ме чака в Черната твърд. Цялата онази нощ лежах будна и слушах писъците. Когато вратата на килията се отвори, едва не припаднах от страх, но беше принцеса Лирна. Носеше чисти дрехи и кралска заповед за освобождаването ми под нейна опека.
„Лирна. Интересно каква ли хитрост се крие зад това?“
— Значи съм ѝ длъжник.
— Аз също. Толкова добра и храбра душа се среща рядко. Тя се погрижи да получа всичко, което ми е нужно, хубава собствена стая, книги и пергамент. Прекарахме дълги часове в разговори в нейната тайна градина. Знаеш ли, мисля си, че е самотна. Когато получих съобщението ти и си тръгнах, тя дори се разплака. Между другото, каза да ти предам горещите ѝ поздрави.
— Много мило от нейна страна. — Вейлин изпитваше остро желание да смени темата. — Какво ти предложи той? Янус имам предвид. Знам, че със сигурност се е опитал да те впримчи в някаква сделка.
— Всъщност го видях само веднъж. Гвардейският капитан, Смолен, ме отведе в стаята му. Из града и двореца се носеха слухове, че напоследък не бил добре, и това се виждаше ясно като бял ден по сивотата на кожата му и начина, по който плътта висеше върху костите му. Може би е от напредването на възрастта, съпроводено с някаква тежка болест. Предложих да го прегледам, но той каза, че си имал предостатъчно лекари. После се втренчи в мен и ми зададе само един въпрос. Когато му отговорих, се засмя и каза на капитана да ме върне в покоите на принцеса Лирна. Смехът му бе тъжен, изпълнен със съжаление.