Вейлин се замисли за горящите деца и кимна искрено.
— Така е, аспект. Останах впечатлен от неговата отдаденост.
Зад него Солис издаде някакъв звук, но не се разбра, дали е смях, или изсумтяване.
Аспектът се усмихна — непривично изражение на тясното му лице, — но усмивката бе тъжна.
— Случиха се… събития, отвъд стените ни, след началото на изпитанието. Затова те повиках. Военачалникът е напуснал поста си. Това предизвика недоволство в кралството. Военачалникът беше популярен сред простолюдието. Като признание за службата му кралят му е осигурил един дар. Знаеш ли какво е това?
— Подарък, аспект.
— Да, кралски подарък. Всичко, което е по силите му. Военачалникът си го е избрал и кралят очаква ние да го осъществим. Само че орденът ни не се командва от краля. Ние защитаваме държавата, но служим на Вярата, която е с предимство. Въпреки това той има очаквания, а не е лесно да се откаже на крал.
Вейлин се поколеба. Аспектът явно очакваше нещо от него, но той нямаше представа какво. Накрая реши, че тишината е непоносима.
— Разбирам, аспект.
Аспектът размени кратък поглед със Солис.
— Разбираш ли, Вейлин? Знаеш ли, какво означава това?
„Вече не съм син на Военачалника.“ Не беше сигурен как се чувства от това. Даже не беше сигурен дали въобще му пука.
— Аз съм брат от Ордена, аспект. Събитията отвъд стените на цитаделата не ме интересуват, докато не издържа Изпитанието на меча и не ме пратят да защитавам Вярата.
— Твоето присъствие тук беше символ за отдадеността на Военачалника към Вярата и Кралството — обясни аспектът. — Но след като вече не заема този пост, той иска сина си обратно.
Вейлин се учуди от това, че не изпита нито радост, нито изненада. Нямаше подскачане на сърцето и свиване на корема в пристъп на вълнение. Просто сковано объркване. „Военачалникът иска сина си обратно.“ Помнеше тропота на подковите по влажната земя в утринната мъгла и суровата команда на баща си. „Верността е нашата сила.“
Насили се да погледне аспекта в очите.
— Ще ме отпратите ли?
— Моите желания не са от значение. Нито тези на инструктор Солис, които, повярвай ми, бяха изказани ясно. Не, това е твое решение, Вейлин. Кралят не може да ни нарежда, а според правилата на Ордена никой послушник не може да бъде изгонен, освен ако не се провали в изпитанията или не наруши грубо Вярата. Кралят е предоставил избора на теб.
Вейлин потисна горчивия си смях. „Избор? Баща ми го направи някога. Както и аз трябва да го направя сега.“
— Военачалникът няма син — каза той на аспекта. — А аз нямам баща. Аз съм брат от Шестия орден. Мястото ми е тук.
Внезапно аспектът му се стори много по-възрастен. „Колко ли е стар?“ Беше трудно да се каже. Имаше същите плавни движения като останалите инструктори, но лицето му бе уморено от живота, а очите му изглеждаха натежали от опит. В тях имаше и тъга, и съжаление.
— Аспект — обади се инструктор Солис. — Момчето има нужда от почивка.
Аспектът вдигна глава и погледна Вейлин с уморените си очи.
— Това ли е окончателното ти решение?
— Да.
Аспектът се усмихна, но Вейлин виждаше, че се усмихва насила.
— Стопляш сърцето ми, малки братко. Заведи кучето при инструктор Чекрил. Мисля, че ще го посрещне по-топло, отколкото предполагаш.
— Благодаря, аспект.
— И аз ти благодаря, Вейлин. Свободен си.
— Воларианска робска хрътка — възкликна инструктор Чекрил. Белег го гледаше, наклонил глава с любопитство. — Не съм виждал такава от повече от двайсет години.
Инструктор Чекрил беше весел жилав мъж на средна възраст с резки движения, сходни с тези на кучетата, за които се грижеше с всеотдайност. Робата му бе мръсна, с петна от кал, слама и смес от урина и тор. Миризмата, която се носеше от него, бе доста неприятна, но той явно не ѝ обръщаше внимание, както и на евентуалното неудобство на останалите.
— Казваш, че си убил останалите от глутницата?
— Да, учителю. Брат Макрил каза, че сега той ме приема за водач на глутницата.
— Да. Прав е за това. Кучетата са вълци, Вейлин, живеят на глутници, но инстинктът им е притъпен — глутниците са временни и те лесно забравят кой е водач. Робските хрътки са различни, в тях има достатъчно вълче, за да пазят реда в глутницата, но са много по-свирепи. Развъждат ги така от векове. Оцеляват само най-злостните кутрета. Казват, че са докоснати от Мрачното. Че са променени по някакъв начин, имат и от кучето, и от вълка, но са различни. Когато си убил водача, кучето те е видяло като силен и достоен негов заместник. Това не се случва всеки път. Определено си имал късмет, младежо.