Чекрил извади от кесията на колана си късче сушено говеждо, клекна и го подаде на Белег. Вейлин забеляза внимателните му колебливи движения. „Уплашен е. Бои се от Белег.“
Кучето подуши внимателно месото, после погледна въпросително Вейлин.
— Виждаш ли? — каза Чекрил. — Няма да вземе от мен. Ето. — И му подхвърли късчето. — Дай му го ти.
Вейлин протегна месото към Белег и той го грабна и го глътна.
— Учителю, защо ги наричат робски хрътки?
— Воларианците имат роби, много роби. Ако някой избяга, го връщат и му отрязват кутретата. Ако избяга пак, пускат робските хрътки. И те го връщат, само че в коремите си. Не е лесно за куче да убие човек. Хората са по-силни, отколкото предполагаш, и по-коварни от всяка лисица. За да може едно куче да убие човек, трябва да е силно и бързо, но също така и хитро и свирепо, много свирепо.
Белег легна в краката на Вейлин, положи глава на ботушите му и запотупва по пода с опашка.
— Изглежда съвсем дружелюбен.
— За теб. Но не забравяй, че е убиец. С тази цел е отгледан.
Инструктор Чекрил отвори едно отделение на кучкарника.
— Ще го приютим тук — каза през рамо. — Доведи го ти, че иначе няма да остане.
Белег се подчини, последва Вейлин и се завъртя веднъж, преди да легне на сламата.
— Ще трябва да го храниш — продължи Чекрил. — И да му чистиш също. Два пъти дневно.
— Разбира се, учителю.
— Освен това ще му трябват и много упражнения. Не мога да го извеждам с другите кучета, защото ще ги избие.
— Ще се грижа за него, учителю. — Вейлин потупа Белег по главата и това предизвика атака от облизвания, която го събори на земята. Момчето се засмя и обърса лигите от лицето си. — Чудех се дали ще му зарадваш, учителю. Мислех, че може да го убиете.
— Да го убием? Не, в името на Вярата! Ковачът ще изхвърли ли един прекрасен меч? Ще го ползвам за разплод, ще ми направи множество кученца. Надявам се да са силни като него, но по-лесни за дресировка.
Вейлин остана в кучкарника още час, за да нахрани Белег и да се увери, че той ще свикне с новото си жилище. Когато си тръгна, скимтенето на кучето беше ужасно жалостиво, но Чекрил го убеди, че животното трябва да свикне, и Вейлин не погледна назад, макар че Белег започна да вие.
Всички бяха изтощени. Вейлин разказа пръв за изпитанието си. Кейнис, също като него, не изглеждаше заслабнал: бе намерил убежище в хралупа на един древен дъб, но бил нападнат от разярена сова. Дентос, който по принцип не беше много охранен, бе видимо мършав след седмицата, изкарана на корени и няколко птички и катерички, които бе успял да улови. Също като инструкторите, Вейлин и Кейнис не бяха особено впечатлени от историята му. Сякаш трудностите бяха подхранили безразличието им.
— Какво е робска хрътка? — попита Кейнис.
— Воларианско куче — отвърна Дентос. — Гадни животни. Не стават за боеве, защото се обръщат срещу стопаните си. — Обърна се към Вейлин и го изгледа с внезапен интерес. — Донесе ли някаква храна?
Замълчаха. Кейнис точеше ловджийския си нож, а Дентос гризеше сушеното еленско, което Вейлин бе скрил под наметалото си. Ядеше на малки хапки, защото знаеше, че празният му стомах не може да понесе много.
— Не мислех, че ще издържа — каза Дентос. — Наистина си мислех, че ще умра.
— Никой от братята, с които тръгнах, не се е върнал — отбеляза Вейлин. — Инструктор Хутрил каза, че е заради бурята.
— Започвам да разбирам защо в Ордена има толкова малко братя.
Следващият ден бе най-лекият от цялото им време в Ордена. Вейлин очакваше, че ще се върнат към суровите тренировки, но Солис запълни сутринта с уроци по езика на жестовете. Вейлин откри, че способностите му са се подобрили след краткия контакт с Ерлин и Села, макар и не с много — все още бе далече от майсторството на Кейнис. Следобеда тренираха с мечове. Инструктор Солис показа ново упражнение, в което ги замеряше с гнили плодове и зеленчуци, а момчетата трябваше да се бранят с дървените си мечове. Беше миризливо, но приятно. По-скоро игра, за разлика от обичайните тренировки, които оставяха синини и разкървавени носове.
Вечеряха в неловка тишина. Столовата беше по-тиха от обичайно, а множеството празни места сякаш потискаха наченките на разговор. По-големите момчета ги гледаха кои със симпатия, кои с мрачна насмешка, но никой не коментираше отсъстващите. Беше като след смъртта на Микел, но в по-голям мащаб. Някои момчета бяха загинали, други още не се бяха върнали и напрежението от вероятността да не се появят беше ужасно.