— Вейлин — започна една от изпитващите, руса жена със сива роба. Усмихна му се топло и посочи стола пред масата. — Заповядай, седни.
Той се стегна и тръгна към стола. Тримата го наблюдаваха мълчаливо, давайки му шанс да ги огледа на свой ред. Едрият мъж, със зелена роба, беше дебел и плешив, с рехава брада. Не можеше да се сравнява с инструктор Грейлин, защото не притежаваше вродената му сила. Розовото му месесто лице лъщеше от пот, а челюстите му мърдаха — дъвчеше нещо. А, да — на масата, до лявата му ръка, имаше купа с череши, а червеникавите му устни подсказваха, че често посяга към нея. Гледаше Вейлин със смес от любопитство и очевидна надменност. Обратно, другият мъж, с черна роба, беше слаб, та дори мършав, но бе също толкова плешив. Изражението му бе по-притесняващо от това на дебелия. Носеше същата сурова маска на фанатична отдаденост като брат Тендрис.
Но вниманието на Вейлин беше привлечено от жената в сиво. Изглеждаше на трийсет и няколко, ъгловатото ѝ лице беше миловидно и смътно познато. Косата ѝ бе златиста. Но най-интригуващи бяха очите ѝ, светли и пълни с топлота и съчувствие. Напомняше му за бледото лице на Села и добротата, която бе видял в нея, когато тя се сдържа да го докосне. Но Села беше изплашена, а му се струваше, че никога няма да види тази жена толкова уязвима. В нея имаше сила. Същата сила, която имаше в аспекта или в инструктор Солис. Беше му трудно да откъсне очи от нея.
— Вейлин — каза тя. — Знаеш ли кои сме ние?
Той реши, че няма смисъл да гадае.
— Не, милейди.
Дебелият изръмжа и лапна една череша.
— Поредното неуко пале — каза, докато мляскаше. — Не учат ли тази малки диваци на нещо друго освен да се колят?
— Учат ни да защитаваме вярващите и Кралството, сър.
Дебелакът спря да дъвче и надменността му се смени с гняв.
— Ще видим какво знаеш за Вярата, младежо.
— Аз съм Елера Ал Менда — каза русата жена. — Аспект на Петия орден. Това са моите братя аспекти Дендриш Хендрил от Третия орден — тя посочи дебелия мъж в зелено — и Корлин Ал Сентис от Четвъртия орден. — Слабият мъж в черно кимна и се навъси още повече.
Вейлин се смути от величайшата компания. Трима аспекти в една стая, събрани заради него! Знаеше, че трябва да се чувства поласкан, но усещаше само смразяваща несигурност. Какво щяха да питат трима аспекти от други ордени за историята на неговия?
— Чудиш се за прилежно научените факти за изумителната история на Шестия орден с безбройните му кръвопролития. — Дендриш Хендрил, дебелият, изплю костилката в изящно бродирана кърпичка. — Инструкторите ви заблудиха, момче. Няма да питаме за отдавна мъртви герои и битки, които е по-добре да останат забравени. Не това познание търсим.
Елера Ал Менда завъртя глава и се усмихна на колегата си.
— Мисля, че трябва да обясним изпитанието по-подробно, скъпи братко.
Дендриш Хендрил присви очи и не отговори, а посегна за нова череша.
— Изпитанието на познанието — продължи Елера, обръщайки се към Вейлин, — е уникално с това, че всички братя и сестри от различните ордени трябва да го преминат. Това не е тест на сила, умение или памет. Това е изпитание на самопознанието. За да служиш на ордена си, трябва да имаш не само умения с оръжията, също както служителите на моя трябва да умеят и друго освен да лекуват. Душата определя кой си ти, тя те напътства в службата на Вярата. Това изпитание ще покаже, на нас и на теб, дали познаваш естеството на душата си.
— И не се опитвай да лъжеш — намеси се Дендриш Хендрил. — Тук не можеш, а ако пробваш, ще провалиш изпита.
Несигурността на Вейлин се задълбочи. Лъжите го пазеха в безопасност. Лъженето се бе превърнало в необходимост за оцеляване. Ерлин и Села, вълкът в гората, нападателят, когото беше убил. Тайни, забулени в лъжи. Той кимна, опита се да се пребори с паниката и отвърна:
— Разбирам, аспект.
— Не, момче. Готов си да надрискаш гащите. Направо го подушвам.
Усмивката на аспект Елера трепна леко, но тя задържа вниманието си.
— Страх ли те е, Вейлин?
— Изпитанието почна ли, аспект?
— Почна от момента, в който влезе в стаята. Отговори, ако обичаш.
„Не можеш да лъжеш.“
— Притеснявам се. Не знам какво да очаквам. Не искам да напускам Ордена.
— По-скоро те е страх да застанеш пред баща си — изсумтя Дендриш Хендрил. — Мислиш ли, че ще се радва да те види?
— Не знам — отвърна честно Вейлин.
— Баща ти искаше да се върнеш — каза Елера. — Това не ти ли показва, че го е грижа за теб?
Вейлин се размърда от неудобство. Избягваше и потискаше спомените за баща си от толкова време, че му бе трудно да издържи този разпит.