В стаята настъпи тишина, ако се изключеше мляскането на Дендриш Хендрил, лапнал поредната череша. Вейлин ги изгледа поред, отвратен, че никой не иска да отвърне на погледа му. Реакцията на Елера Ал Менда беше най-шокираща. Тя гледаше сплетените си пръсти и сякаш беше готова да заплаче.
Накрая Дендриш Хендрил наруши тишината.
— Това е достатъчно, момче. Свободен си. Не говори с приятелите си на излизане.
Вейлин се надигна колебливо.
— Изпитанието приключи ли, аспект?
— Да. Издържа го. Честито. Сигурен съм, че ще си гордост за Шестия орден. — Горчивият му тон очевидно говореше, че това не е комплимент.
Вейлин тръгна към вратата, доволен, че е свършило. Атмосферата в стаята беше потискаща, а въпросите на аспектите — трудно поносими.
— Брат Вейлин — спря го дрезгавият глас на Корлин Ал Сентис, докато той посягаше към дръжката на вратата.
Вейлин преглътна раздразнената си въздишка и се обърна. Корлин Ал Сентис го гледаше с пълната сила на фанатичния си поглед. Аспект Елера не вдигна глава, а Дендриш Хендрил го гледаше незаинтересовано.
— Да, аспект?
— Тя докосна ли те?
Вейлин знаеше за кого говори, разбира се. Беше глупаво да се надява, че ще се измъкне, без да се стигне до този въпрос.
— Питате за Села ли, аспект?
— Да. Села убийцата, Отричаща и ученичка на Мрачното. Помогна на нея и на предателя в пустошта, нали?
— Чак после разбрах кои са те, аспект. — Истина, скриваща лъжата. Усети, че започва да се поти, и се замоли да не си проличи. — Те бяха просто странници в бурята. Катехизисът на милосърдието ни учи да приемаме странниците за братя.
Корлин Ал Сентис вдигна леко глава, а нетрепващият му поглед стана преценяващ.
— Не знаех, че тук ви преподават Катехизиса на милосърдието.
— Не ни го преподават, аспект. Майка ми ме научи на всички катехизиси.
— Аха. Тя беше дама, известна с милосърдието си. Но ти не отговори на въпроса ми.
Тук не беше нужно да лъже.
— Не ме докосна, аспект.
— Нали знаеш за силата на докосването ѝ? Какво прави с душите на хората?
— Брат Макрил ми разказа. Имал съм късмет, че съм избегнал подобна съдба.
— Наистина. — Погледът на аспекта омекна, макар и минимално. — Може да ти се струва, че това изпитание е било най-тежкото, но знай, че оттук насетне ще става още по-трудно. Животът във вашия орден никога не е бил лесен. Много от братята ти ще обезумеят или ще бъдат осакатени преди да се присъединят към Покойните. Нали го разбираш?
Вейлин кимна.
— Да, аспект.
— Прави ти чест, че си решил да останеш, след като е имало възможност да си тръгнеш без последствия. Отдадеността ти към Вярата ще бъде запомнена.
Нямаше видима причина, но Вейлин усети тези думи като заплаха, въпреки че дори аспектът не осъзнаваше, че я изрича. Все пак се насили да отговори.
— Благодаря, аспект.
Излезе, затвори вратата, облегна се на нея и въздъхна с облекчение. Минаха няколко секунди, преди да обърне внимание на останалите. Изглеждаха притеснени, особено Дентос.
— Вярата да ми е на помощ — прошепна той, притеснен от изтормозения вид на Вейлин.
Вейлин се стегна, опита да му се усмихне и тръгна, като се стараеше да не бърза.
С изключение на Дентос всички бяха депресирани след Изпитанието на познанието. Кейнис мълчеше, Баркус отговаряше едносрично, Норта бе агресивно свиреп, а Вейлин бе завладян от спомени за майка си и прекара целия ден като в мъгла: подхвърляше храна на Белег и отбягваше опитите му за игра, преди да се присъедини към другите за безцелно мятане на ножове.
— Ама че тъпотии — заяви Дентос, единственият, който бе запазил прилично настроение, и метна ножа си към подхвърлената от Баркус дъска. Оживеността му беше още по-дразнеща поради факта, че не усещаше мрачното настроение на другарите си. — Въобще не ме попитаха нищо за Ордена. Само за майка ми и къде съм расъл. Дамата аспект, Елера не знам коя си, ме пита дали ми е мъчно. Да ми е мъчно?! Да не съм луд да искам да се върна в оная помийна яма!
Взе дъската, измъкна ножа си и я хвърли нагоре за опита на Норта. Ножът мина доста встрани и всъщност съвсем близо до главата на Дентос.
— Внимавай бе!
— Спри да говориш за изпитанието — предупреди го Норта.
— Че защо? — засмя се Дентос с искрено объркване. — Нали всички го издържахме? Всички сме тук и ще ни пуснат да отидем на Равноденствения панаир.