— Не, господин докторе, чакаме… — Тя улови погледа му и млъкна. — Тъкмо отивах да сменя бельото в трето отделение, докторе, така че ако нямате какво повече…
— Заминавай, но първо прати Бевърли Лукас при мен.
Тя прегледа дъската в другия край на стаята.
— Записана е за повикване, господине.
Раул погледна встрани и заглади мустака си. Можех да съдя за болката му само по лекото потрепване на мускулчетата по слепоочието под рошавите му коси.
— Ами, повикай я, за бога.
Тя се разбърза.
— И искат да ги смятам за професионалисти, и да работим заедно като равностойни партньори. Та това е нелепо.
— Взимаш ли нещо против болката?
Въпросът го озадачи.
— Какво, а… тя не е толкова силна — излъга ме и се насили да се усмихне. — Взимам нещо от време на време.
— Опитвал ли си някога метода на самоконтрола и хипнозата?
Той поклати глава.
— Трябва да опиташ. Помага. Можеш да се научиш посредством волята да караш кръвоносните си съдове да се свиват и отпускат.
— Няма за кога да се уча.
— Не отнема много време, ако човек е мотивиран.
— Ами… — Телефонът го прекъсна. Отговори, изръмжа някакви нареждания в слушалката и затвори. — Беше Бевърли Лукас, от социални грижи. Ще дойде след малко.
— Познавам я. Учеше тук, когато бях интернист.
Той протегна дланта си надолу и започна да я върти насам-натам.
— Винаги съм я смятал за много интелигентна.
— Щом казваш. — Не изгледаше убеден. — Не свърши кой знае каква работа с онова семейство.
— Може да се окаже, че и аз не мога много да помогна, Раул.
— Ти си съвсем различен, Алекс. Имаш мислене на учен и човешки подход, а това е много рядка комбинация. Именно за това избрах теб, приятелю.
Всъщност той никога не ме беше избирал. Може би бе забравил как започна всичко.
Преди няколко години правителството му отпусна средства, за да прави изследвания на раковоболни деца, изолирани в стерилна среда. Т.нар. „среда“ дойде от НАСА. Това бяха полиетиленови капсули, предназначени да предотвратят евентуално заразяване на населението с космически патогени, донесени от астронавтите при полетите им в космоса. Капсулите бяха неколкократно филтрирани и промити с бърза и мека въздушна струя от ламинарния поток. Особено важно бе струята да бъде мека, за да не позволи образуването на бурни участъци — оазис за събирането и размножаването на микробите.
Само човек, който разбира поне малко от химиотерапия, може да проумее действителното значение на ефективното предпазване на раковоболен човек от достъпа на микроби.
Голяма част от лекарствата убиваха тумора, но заедно с това разрушаваха имунната система на организма. Хората умираха както от самата болест, така и от инфекции, получени вследствие лечението.
Раул имаше безупречна репутация на изследовател и правителството му изпрати четири такива капсули и голяма сума пари, с които да работи. Той раздели наблюдаваната група деца на експериментална и контролна. Последните бяха лекувани в нормални болнични стаи с обикновените изолационни процедури и пособия — маски и престилки. Нае микробиолози да следят количеството на бацилите. Получи достъп до компютрите на Кал Тех, за да анализира данните. Беше готов да започне.
Тогава някой повдигна въпроса за психологичните травми.
Раул омаловажи риска, но останалите специалисти продължиха да настояват. В края на краищата, обосноваваха се те, двегодишни деца трябваше да бъдат поставени в условия, които могат да се характеризират само като лишаващи от сетива. Щяха да прекарат месеци в някаква полиетиленова стая, без какъвто и да било допир до други човешки същества и при пълно откъсване от нормалните човешки дейности. Това, естествено, бе защитна среда, но тя можеше и да навреди. Трябваше да бъде контролирана.
По това време бях млад психолог и ми предложиха работата, защото никой от останалите терапевти не искаше и да чуе за рак. Освен това, на никого не му се работеше с Раул Мелендес-Линч.
Видях в предложението възможност да направя някои чудесни проучвания и да предотвратя евентуалната емоционална катастрофа у и без това крехките пациенти на д-р Мел-Линч. Първият път, когато се срещнах с Раул и се опитах да му изложа идеите си, той ме погледна едва-едва, сетне продължи да чете „Ню Ингланд Джърнъл“6 и закима разсеяно.
6
„Ню Ингланд Джърнъл“ — елитно американско медицинско списание за нови открития, лекарства и идеи. Стилът и езикът го правят подходящо само за специалисти. — Бел.пр.