— Той винаги и за всичко е много сигурен — каза го сърдито. — Готов е да ти вмени вина дори защото си изпуснал шапката си. Нахвърля се върху всеки, но Оджи му е любимото „агне за жертвоприношение“, още откакто се появи в отделението.
Беше забила нокти в дланта на ръката си.
— А ето че сега помагам обстоятелствата да станат по-лоши за него.
— Не е задължително. Майло може да го пусне покрай ушите си, но има и вероятност да реши, че е по-добре да разговаря с Валкроа. А от мнението на Раул той въобще не се интересува. Никой няма да бъде изваден от релси, Бев, уверявам те.
Това бе твърде слаба утеха за съвестта й.
— Все още се чувствам като предателка. Оджи е мой приятел.
— Погледни по друг начин на нещата. Ако това, че Валкроа спи с Нона е свързано по някакъв начин с цялата тази каша, значи си направила едно добро. Ако пък не е така, само ще му се наложи да изтърпи няколко въпроса. Не мисля, че приятелчето ти е съвсем невинно.
— Какво искаш да кажеш?
— Доколкото съм осведомен, той има навик да се чука с майките на пациентите си. Този път за разнообразие е избрал сестрата. Това, най-малкото, е неетично.
— Това си е абсолютно личен въпрос. — Лицето й придоби алена окраска. — Не е подсъдно, по дяволите.
Опитах се да отговоря, но преди да разбера какво става, тя стана рязко от масата, грабна чантичката си и избяга от ресторанта.
Извадих портфейла си, оставих двайсетдоларова банкнота и я последвах бързо.
Тя подтичваше на север по булевард „Уестууд“. Движеше ръце като войник, докато си проправяше път през гъмжилото на тълпата.
Затичах се, настигнах я и я хванах за ръката. Лицето й бе обляно в сълзи.
— Какво ти е, Бев?
Не ми отговори, но ми позволи да вървя с нея. Тази вечер Вилидж изглеждаше като филм на Фелини. Тротоарите бяха осеяни с боклуци, улиците — с музиканти, бледолики колежани, пищящи групи тийнейджъри, облечени с дрехи, възголеми за ръста им, наркомани с празен поглед, шляещи се типове от предградията и всякакъв сорт зяпачи.
Вървяхме мълчаливо до южния край на университетското градче на „ЮКЛА“9. Вътре в университетския парк целият хаос от светлини и хора изчезваше така внезапно, сякаш никога не бе съществувал. Замениха го сенките на дърветата, тъмнината и тишина, отчетлива до вцепенение. С изключение на някоя случайно минаваща кола, бяхме абсолютно сами.
На петдесетина метра навътре в парка я накарах да спрем и да поседнем на пейката до една затворена спирка. Автобусите вече не се движеха и светлините около спирката бяха загасени. Тя се обърна и зарови лице в дланите си.
— Бев.
— Сигурно съм се побъркала — изхлипа. — Така да офейкам от ресторанта.
Опитах се да я прегърна през рамо, за да я успокоя, но тя ме отблъсна.
— Не, добре съм. Нека го излея веднъж и завинаги.
Тя задържа дъх, съсредоточи се и се оживи преди голямото изпитание.
— Оджи и аз… бяхме любовници. Започна почти веднага, след пристигането му в Западната педиатрична болница. Изглеждаше съвсем различен от мъжете, с които бях излизала дотогава. Беше чувствителен, обичаше приключенията. Реших, че е сериозно. Позволих си да се влюбя, а всичко се скапа. Когато заговори за непрекъснатите му любовни авантюри, всичката тази гадост отново ме зарина. Бях глупачка, Алекс, защото той никога не ми беше обещавал нищо, не ме лъжеше и не се представяше за някой друг. Вината си е моя. Аз предпочетох да го виждам като благороден рицар. Може би той се появи точно в момент, когато бях готова да повярвам на всичко, не знам. Шест месеца спах с него. През цялото време той го правеше с всяка жена, която му попаднеше пред погледа — сестри, лекарки, майки. Знам какво си мислиш. Вдигах му скандали за историите, които чувах, а той не отричаше и казваше, че доставя удоволствие и получава същото в отплата. Какво лошо имало в това, особено след всичката болка, страдания и смърт, с които се сблъскваме в ежедневието си. Бе толкова убедителен, че не престанах да се срещам с него независимо от всичко. Необходимо ми бе доста време да се взема в ръце. Мислех, че вече съм приключила с това. Допреди една седмица, когато го видях с Нона. Имах уговорена среща — истинска катастрофа — в малък мексикански ресторант, недалеч от болницата. Двамата бяха в отсрещната страна на салона, сврени в едно тъмно сепаренце. Едва ги виждах. Бяха напълно погълнати един от друг. Пиеха „Маргарита“ и се смееха, увили тела. Като двойка влечуги! За бога!