— Алекс, трябва да се връщам — каза Майло, — ще си запуша носа преди да вляза там.
— Добре, обади се на шерифа и му кажи, че ще отида колкото мога по-скоро.
— Какъв свестен човек си. Чао.
Отново се обадих на Хелън и й казах, че съм осигурил освобождаването на уважавания доктор Мелендес-Линч. Тя ми благодари прочувствено и започна да хлипа, преди да затворя. Направих го за нейно добро.
15.
„Севил“-ът ми се плъзна по междущатската магистрала малко след пладне. Първата половина от двучасовото пътуване до Ла Виста беше по-скоро слалом в южна посока из индустриалната зона на Калифорния. Карах с висока скорост покрай стопански дворове, товарни докове, огромни търговски шлепове, полутъмни складове и заводи, които бълваха отровни зловония в атмосферата под прикритието на рекламни плакати с не по-малки размери от самите тях. Държах затворени прозорците на колата, а климатизаторът работеше на пълни обороти. Слушах касета с изпълнения на Флора Пюръм.
Около Ървайн пейзажът рязко се промени в безкрайни зеленини — полета от плодороден чернозем, изрядно засадени с редици от домати, чушки, ягоди и царевица, тук-таме осеяни с макове. Отворих прозореца и вътре нахлу миризмата от тор. Не след дълго магистралата започна да се движи успоредно на океанския бряг, а полето отстъпи на богатските квартали на „Ориндж Каунти“, после се промъкна през големи празни пространства, оградени с бодлива тел — правителствена земя, за която се говореше, че била секретен ядрен полигон.
Малко след „Оушънсайд“ трафикът в обратната посока съвсем намаля. Тук имаше контролен пункт на Граничната полиция за желаещите нелегално да емигрират. Полицаи в сини униформи и шапки стил „Мечокът Смоуки“ се пъхаха във всяка кола. На болшинството махаха да преминават, но някои биваха отделяни за по-сериозна проверка. Отстрани процесът изглеждаше доста церемониален. Сякаш трябваше да стресне търсачите на „сладък живот“. Ефектът от него, обаче, бе не по-голям отколкото от събирането на вода в сито.
След няколко километра слязох от магистралата и тръгнах на изток по щатския път, който бе осеян с комплекси заведения за бърза закуска и бензиностанции на самообслужване и накрая се отклоних по двупосочен черен път.
Пътят се разшири, когато започна да се изкачва по склоновете на планината, осеяна с лавандулови поляни. Двайсет минути вън от блъсканицата и вече бях единственият на шосето. Минах покрай каменоломна за гранит, където машини с вид на богомолки риеха в земята и изваждаха купчини пръст, каменни блокове и кал. После покрай пътя видях ранчо за отглеждане на коне, а накрая нищо. Прашасали от времето реклами за „луксозни общежития“ и „градски жилища“ висяха по стените на една сграда, но освен един замразен проект — останали без покрив руини на малки къщички, скътани в безсенчеста клисура — нищо не беше останало. Това бе една празна и безжизнена земя.
С увеличаване на височината декорът стана по-богат. Цитрусови плантации, засенчени от евкалипти и километрични масиви авокадо предхождаха входа на Ла Виста. Градът се бе сгушил в равнина в подножието на планината, обграден от гори и рядка високопланинска растителност. Само миг невнимание и щях да го пропусна.
Главният път се наричаше авеню „Ориндж“ и голяма част от него представляваше обширен двор, пълен с неработещи земеделски машини — трактори, култиватори, булдозери. В единия край на двора имаше продълговата ниска сграда с големи прозорци, а над входа й овехтяла дървена табела указваше продажба, даване под наем и поправка на земеделски машини и инструменти.
Улицата бе тиха и очертана с диагонални линии за паркиране. Малко от местата бяха заети и то предимно с лекотоварни пикапи и стари седани. Ограничението на скоростта бе 25 км/час. Забавих и преминах покрай магазинче за сухи фрукти, бакалия, кабинет на „чекръкчия за осем долара на сеанс“ (предварителното записване не бе необходимо), бръснарница и таверна без прозорци, наречена „При Ерна“.
Кметството бе двуетажна сграда, облицована с розови блокове шлака и се намираше на средата по пътя за града. До центъра на добре поддържан двор водеше циментова пътека, оградена с високи палми от двете й страни. В края на алеята имаше поцинкована порта, оставена полуотворена. Над входа бяха забити два лъснати метални пръта, в които се вееха знамето на Калифорния и флагът „Олд Глори“11.