— Умно. Добре. Ако ти се прииска да излезеш, хубаво градче е. Има няколко чудесни магазина, малък музей, който все още не съм успяла да разгледам, така че не мога да ти кажа дали си струва, и, разбира се, „Боул-а-Рама“.
На устните на Лейла се появи лека усмивка.
— Боулинг клуб?
— Държи го семейството на Кал. Интересно, че това е най-предпочитаното заведение в града. Е, ще те заведа, когато се върна.
— Добре. Куин… — добави Лейла, когато тя се отправи към вратата, — страхливка или не, не съм сигурна дали щях да остана тук, ако не бях срещнала теб.
— Зная как се чувстваш. Ще се видим после.
Когато Куин се изкачи по алеята, Кал я чакаше. Излезе и тръгна надолу по стъпалата, следван от кучето, докато тя слизаше от колата си. Огледа я, започвайки от обувките й. Здрави, удобни туристически боти, леко издраскани, избелели дънки, дебело сигнално червено яке и шал на разноцветни райета, в тон с прилепналата шапка на главата й. Смешна шапка, която на нея изглеждаше невероятно секси.
Във всеки случай бе очевидно, че знае какво да облече за зимен поход през гората.
— В изряден вид ли съм, сержант?
— Да. — Той измина останалите стъпала. — Като за начало ще кажа, че снощи бях малко объркан. Все още не съм изяснил напълно каква е твоята връзка, а сега се появява и още един човек, който е въвлечен, още едно неизвестно. Когато живееш с това толкова дълго, част от теб свиква, а друга става все по-неспокойна. Особено през седмата година. Затова — моите извинения, ако смяташ, че ти ги дължа.
— Добре. Просто реагира твърде остро. Е, вече няма за какво да се сърдя или мърморя. Държа да ти кажа едно. Пристигнах тук само с идеята за книга, работа, която обожавам до такава степен, че някои биха го нарекли мания. Но нещата станаха по-лични. Разбирам твоята раздразнителност заради навлизането ми в територия, която смяташ за своя, но аз нося нещо важно. Опит и обективност. И смелост. Притежавам впечатляваща смелост.
— Вече забелязах.
— Е, ще направим ли това, за което се уговорихме?
— Да.
Куин разроши козината на кучето, което се търкаше в нея.
— Лъмп е дошъл да ни изпрати на нашето приключение?
— Ще дойде с нас. Обича разходките в гората, когато е в настроение. Ако му омръзне, просто ще легне някъде да поспи, докато реши да се прибере у дома.
— Струва ми се разумно. — Тя взе малката раница, качи я на гърба си и извади диктофона. Бе закачен за джоба й с малка скоба. — Искам да запиша впечатленията си и каквото имаш да ми кажеш. Нещо против?
— Не. — Доста бе размишлявал през нощта. — Нямам нищо против.
— Тогава тръгваме, когато си готов, Тонто7.
— Пътеката ще е разкаляна — предупреди я той, щом закрачиха към гората. — Затова ще ни трябват два часа, може би малко повече, за да стигнем до откритата местност.
— Няма закъде да бързам.
Кал вдигна поглед към небето.
— Ще има, ако времето се развали или се забавим до след залез.
Куин включи диктофона с надеждата резервните касети и батерии да й стигнат.
— Защо?
— Преди години тази част от гората беше любимо място на туристи и ловци. Вече не е така. Хората започнаха да се губят или да се връщат изплашени. Някои твърдяха, че са чули нещо, което помислили за мечка или вълк. Тук няма вълци, а рядко се случва някоя мечка да слезе толкова ниско от планината. Деца, главно тийнейджъри, често се промъкваха да поплуват в Хестърс Пул през лятото или да се натискат. Вече никой не смее. Говореше се, че в езерото витае дух, беше нещо като местна легенда. Сега хората не желаят да чуват за това.
— Вярваш ли, че има дух?
— Зная, че в него има нещо. Видях го с очите си. Ще ти разкажа, когато стигнем там. Няма смисъл да избързваме.
— Добре. По този път ли дойдохте тримата на рождения си ден преди двадесет и една години?
— Дойдохме от изток — посочи той. — Най-близката пътека до града. Оттук разстоянието е по-кратко, но трябваше да преминем с колелата си през целия град. Нямаше нищо… необичайно, преди да стигнем до езерото.
— Ходили ли сте отново тримата заедно оттогава?
— Да, неведнъж. — Кал хвърли поглед към нея. — Мога да те уверя, че връщането всеки път, когато наближат Седемте, не е преживяване, което очаквам с нетърпение.
— Седемте?
— Така наричаме онази седмица през юли.