Спря се и проследи с поглед Куин, която слезе първа, с букет от цветарски магазин в зелен целофан. Лейла я последва с нещо, което приличаше на бутилка вино, опакована като подарък. Майка му щеше да хареса и двете. Самата тя държеше в безупречно подредената си работилница внимателно подбрани подаръци за спешни случаи, разноцветни опаковки и множество ленти и панделки.
Когато Кал отвори вратата, Куин направо влезе.
— Здравей. Харесва ми тази къща и дворът! Личи си откъде си наследил усета си за оформление на градина. Страхотно място. Лейла, виж тези стени. Като на италианска вила.
— Последното им превъплъщение — отбеляза Кал.
— Изглежда уютен дом, обзаведен с много стил. Можеш да подремнеш, свит на кълбо на този диван, но може би, след като разгледаш някое списание за интериор.
— Благодаря. — Франи излезе да ги посрещне. — Страхотен комплимент. Кал, би ли взел палтата им? Аз съм Франи Хокинс.
— Толкова се радвам да се запозная с вас. Аз съм Куин. Благодаря за любезната покана. Дано харесвате смесени букети. Винаги ми е трудно да се спра само на един вид.
— Прекрасни са, благодаря.
Франи прие цветята и се усмихна на Лейла в очакване.
— Аз съм Лейла Дарнел. Благодаря, че ни поканихте в дома си. Надявам се, че виното е подходящо.
— Сигурно. — Франи надникна в пакета. — Любимото каберне на Джим. Умни момичета сте. Кал, отиди да кажеш на баща си, че гостите пристигнаха. Здравей, Фокс.
— И аз ти нося нещичко. — Гостът обви ръце около нея, галантно я наведе назад и я целуна по двете бузи. — Какво готвиш, скъпа?
Както в детството им, Франи разроши косите му.
— Скоро ще разбереш. Куин и Лейла, заповядайте, настанете се удобно. Фокс, ти ще дойдеш с мен. Искам да натопя тези цветя.
— Можем ли да помогнем с нещо?
— Няма нужда.
Когато Кал слезе с баща си, Фокс се бе вживял в ролята на самоуверен френски келнер, поднасяйки предястието. Жените се смееха, свещите бяха запалени, а майка му донесе най-красивата кристална ваза на баба си, в която цветята на Куин засияха като разноцветна феерия.
Понякога, помисли си Кал, светът изглеждаше съвършен.
По средата на вечерята и непринудения разговор Куин остави вилицата си и поклати глава.
— Госпожо Хокинс, това е най-вкусното печено, което съм яла, и не мога да не попитам къде сте се учили? Да не би да сте работили като майстор готвач в луксозен ресторант или просто днес сте надминали себе си?
— Посещавах курс известно време.
— Франи е посещавала курсове по какво ли не — изтъкна Джим. — Но притежава вроден талант за готвене, градинарство и вътрешен дизайн. Всичко тук е нейно дело. Боядисването, шиенето на пердетата… извинявай, оформлението на прозорците — поправи се той с намигване към съпругата си.
— Вие сте създали тези сложни цветови съчетания? Сама?
— Доставя ми удоволствие.
— Намери този стар бюфет на битпазара преди години и ме накара да го домъкна у дома. — Джим посочи към лъскава махагонова витрина. — Няколко седмици по-късно поиска да го сложа тук. Помислих, че е похарчила цяло състояние за някаква антика.
— Марта Стюърт8 ряпа да яде. Приемете го като комплимент.
— Благодаря.
— Тези неща никак не ми се удават. Не мога дори да лакирам ноктите си сама. А ти? — обърна се Куин към Лейла.
— Не мога да шия, но обичам да боядисвам. Стени. Лепила съм и тапети, получи се доста добре.
— Единственото нещо, което съм успяла да залепя за стената, е бившият ми годеник.
— Била си сгодена? — попита Франи.
— Така мислех. Но се оказа, че представите ни за това състояние са доста различни.
— Трудно е да съчетаваш кариера и личен живот.
— О, не зная. Много хора се опитват, с различна степен на успех. Мисля, че просто трябва да срещнеш подходящия човек. Номерът, може би първият от многото, е да го откриеш. Нали и с вас е било така? Намерили сте се.
— От пръв поглед разбрах, че Франи е жената за мен. — Джим ласкаво се усмихна на съпругата си над масата. — Е, тя беше малко по-късогледа.
— Малко по-практична — поправи го Франи, — като се има предвид, че тогава бяхме на осем и на десет. Освен това ми харесваше да те карам да тичаш след мен. — Франи отново погледна Куин. — Да, права си. Двама души трябва да се намерят, да видят един в друг нещо, което да ги накара да поемат риска и да повярват, че могат заедно да се справят с живота.