— Можеш ли да поговориш с Мика? — попитах. — Не мисля, че Джил храни някакви силни чувства към него. Тя има твърде много други неща, за които да се притеснява. Вероятно тя и сама го знае… Но все пак ще е по-добре, ако ти го обезкуражиш. Трябва да спрем това преди тя да хлътне по него.
— Какво очакваш да му кажа? — зачуди се Еди. Звучеше объркан, което ми се стори странно, имайки предвид готовността му да се конфронтира с госпожица Карсън заради Джил.
— Не зная. Направи се на големия батко. Дръж се закрилнически. Кажи му, че тя е твърде малка.
Очаквах Еди да се съгласи, но той за пореден път извърна очи.
— Не съм сигурен, че трябва да казвам каквото и да било.
— Какво? Да не си откачил? Да не би да мислиш, че е в реда на нещата да…
— Не, не — въздъхна той. — Не че одобрявам евентуална връзка помежду им, но погледни го от другата страна. Джил е затворена в училище, пълно с хора. Не е честно да й се забранява да общува с момчета.
Уж беше непреклонен в старанието си всичко с Джил да е наред, но да няма нищо против тя да излиза с Мика? Тук ставаше нещо странно, нещо свързано с Мика, макар че не можех да си обясня какво. Е, нямаше да оставя тази работа така. Беше твърде важна. Ще поговоря с Джил и ще се постарая тя ясно да разбере кое е правилно и кое не. Ако се наложи, ще поговоря и с Мика, въпреки че продължавах да смятам, че е по-добре Еди да проведе този разговор.
И докато си мислех за извинителната бележка, която трябваше да взема от лекаря, осъзнах, че има една много по-благонадеждна личност, към която бих могла да се обърна. Която имаше много по-голямо влияние върху Джил.
Ейдриън.
Предстоеше ми още една визита.
Глава 9
Предполагаше се, че ще посещавам дома на Кларънс само два пъти седмично за захранването на Джил, затова бях донякъде удивена, когато се оказа, че на практика се появявам там ежедневно. И не само това, но сега за пръв път отивах сама. Предишните ми посещения бяха заедно с Кийт или Джил и с точно определена цел. А сега бях съвсем сама. Не бях осъзнала с какво безпокойство и страх ще ме изпълни това, докато не наближих къщата, която сега изглеждаше още по-мрачна и тъмна.
Няма от какво да се страхуваш, казах си. Прекара цялата седмица в компанията на вампир и дампир. Би трябвало да си свикнала. Освен това най-зловещото нещо в това място бе самата къща. Кларънс и Лий изобщо не бяха толкова страшни, а Ейдриън… Ами, Ейдриън беше най-малко страховитият вампир, когото някога бях срещала. За мен той бе твърде ексцентричен, за да изпитвам истински страх и всъщност… колкото и да не исках да си го призная, почти нямах търпение да го видя. В това нямаше смисъл, ала нещо във вбесяващото му поведение ме караше да забравя останалите си тревоги. Не можех да го обясня, но когато бях с него, се отпусках.
Дороти ме придружи вътре в къщата и аз очаквах да ме поведе отново към дневната. Вместо това минахме по няколко тъмни и извити коридора и накрая се озовахме в билярдната, която все едно бе излязла от филма „Улика“2. Тъмна дървена ламперия покриваше стените, а прозорците със затъмнени стъкла почти не пропускаха слънчевата светлина. Помещението се осветяваше от полилей, висящ над билярдната маса. Ейдриън тъкмо се прицелваше с щеката, когато затворих вратата зад гърба си.
— О! — възкликна той и изпрати червената топка в дупката. — Това си ти.
— Някой друг ли очакваше? — поинтересувах се. — Да не би да нарушавам светските ти ангажименти? — Огледах с подчертано внимание празната стая. — Не бих искала да те откъсвам от тълпата ти възторжени почитателки, които обсаждат къщата.
— Хей, на всеки му е позволено да се надява. Искам да кажа, че не е невъзможно кола, пълна с оскъдно облечени колежанки, да се развали точно пред къщата и те да се нуждаят от помощта ми.
— Истина е — съгласих се. — А може би не е зле над входа да сложа табела с надпис: „На вниманието на всички момичета: тук се предлага безплатна помощ!“.
— На вниманието на всички готини момичета — поправи ме той и се изправи.
— Правилно — не останах по-назад, като се опитах да не завъртя очи. — Уточнението е много важно.