— Аз също не мога да го разбера — измърмори Костя. — И какво, трябва веднага да се подават оставки, така ли?
— Костя, добре знаеш, че това не е първият случай — казах аз. — А Семьон Семьонович е в органите вече почти четиридесет години, свикнал е хората да пребледняват при думата „прокуратура“. Свикнал е с авторитета на правоохранителните органи. А кой сега има авторитет, освен Международния валутен фонд?
Меркулов тъжно кимна. По-рано не можех да повярвам, че началниците разсъждават също като подчинените си. Сега вече вярвах. Костя Меркулов си оставаше наш съмишленик и по този начин ни лишаваше от възможността да обвиняваме за всичко висшестоящите.
— Предай на Семьон Семьонович, че… Всъщност ще мина лично. Дръжте се, момчета.
Само патосът беше нещо ново у него, но допусках известна необходима доза патетичност, като се вземе предвид главозамайващата висота на положението му.
2.
Вече изкачвайки се с ескалатора, Нина предчувстваше колко кишаво ще е влажното зимно утро и предварително се настройваше на съответната вълна. Нищо не можеше да я зарадва тази сутрин и затова трябваше да свикне с мисълта, че нищо хубаво не я очаква. Тя живееше вече повече от година в столицата със спомените си. И досега пазеше дълбоко в сърцето си образа на Москва, породен от детските възприятия. Тогава всичко й се струваше вълшебно и радостно — и метрото, и тролейбусите, и зоопаркът, където я водеше баща й. Наивно се надяваше, че като посети отново щастливите места от детството си, ще си върне тази радост, това приказно възприятие, което някога й позволяваше да не забелязва хорската недоброжелателност, грубост, затвореност. Когато преди около една година пристигна в Москва, отиде направо в зоопарка, после в Кремъл и ВДНХ1, и с горчивина се убеди, че приказката се ражда не от външните обстоятелства, а само от вътрешното състояние. Приказката отдавна си бе отишла и й се налагаше да живее в този негостоприемен свят, който я заобикаляше.
До станцията на метрото течеше търговският живот на неголям полустихиен пазар, където Нина понякога купуваше зеленчуци от веселата и приказлива леля Аглая, дошла някъде от Тула. Понякога разговорът със словоохотливата търговка бе достатъчен, за да й върне слънчевото настроение, но този път леля Аглая я нямаше. Нина купи топъл хляб направо от колата и тъкмо смяташе да продължи, когато изведнъж видя наблизо съседката Аня Назарова в напълно размъкнат вид. С раздърпана коса, изкривено лице и зачервени от плач очи, тя бе облечена с мъжко палто, под което се виждаше комбинезон. Тя жално молеше за нещо минувач в сив шлифер и той й даде някаква банкнота, като поклати глава. Аня започна да му благодари, но мъжът просто махна с ръка и побърза да се отдалечи.
— Анечка, мила, какво е станало? — хвърли се към момичето Нина, предчувствайки някакво нещастие.
Те изобщо не бяха близки приятелки и даже се запознаха едва след като у Аня стана наводнение и таванът на Нина протече. Въпросът бе разгледан в домсъвета и още там Нина определи съседката като безропотна овчица. После заедно белосваха тавана в банята на Нина и даже се сближиха за известно време, но след като у Аня се появи някакъв младеж, когото Нина силно не хареса, отношенията им значително охладняха. Сега, виждайки Нина, Аня се хвърли към нея, ревейки.
— Нинуля, слънчице, толкова ми е зле!… Дай да пийнем, а?
— Що за глупости? — разсърди се Нина. — Ще ми кажеш ли за какво става дума или не?
— Ох, Нина, той ме изгони от къщи! — хлипайки произнесе Аня и горчиво зарида, заровила глава в рамото й.
Мъжът, който продаваше наблизо цигари, издаде неопределен звук и се извърна от това безобразие, а бабичката с киселите краставички сърдито измърмори:
— От сутринта се е насмукала хубостницата!
Нина побърза да отведе съседката от хорското равнодушие. Аня продължаваше да плаче горчиво. Милиционерът, който вървеше от другата страна на улицата, ги изгледа подозрително, но не се приближи.
— Е, разказвай сега — каза Нина. — Кой те е изгонил и защо?
— Той — хлипаше Аня. — Льоша… Идвам си днес по-рано от работа, а той там с Надюха Жилина… На моя креват…
Горчивият спомен предизвика нов пристъп на ридания. Нина спокойно можеше да отвърне, че отдавна е предвиждала нещо подобно, че другояче не би могло и да бъде, но ситуацията не беше подходяща да се хвали с интуицията си. Разбира се, същият този Льоша, изпълнен със самодоволство провинциалист, пристигнал в столицата, за да я покори, бе прекалено очевиден негодник, но момичето искрено вярваше в любовта му. Нина виждаше нейната наивност и затова Анината обида болезнено резна и собственото й сърце.