— Ето — каза Феликс Захарович, когато на екрана се появи телефонният номер. — Благодаря.
Той набра номера и се чуха сигнали.
— Имай предвид — каза Феликс Захарович, — трябва да се броят сигналите. Ако са повече или по-малко от седем, отчетът се отменя.
Лихоносов изсумтя и поклати глава.
— Докладва Франта — произнесе Феликс Захарович в слушалката. — Току-що ме навестиха Секретарят, Разпоредителят и Свръзката, назначен с решение на Колегията за мой заместник. По тяхно настоятелно искане бях принуден да се съглася с ликвидирането на Бейби. Започвам запознаването на Свръзката с практиката на работата с Архива. Считам за необходимо да се даде на Свръзката ново обозначение. Нека той сам го определи.
И предаде слушалката на объркания Лихоносов. Той попита:
— Какво да говоря?
— Назови новия си прякор — каза Феликс Захарович.
— Какъв нов прякор?
— Измисли си. Това е система прякори за Контрольора, трябва да е различна от останалите системи. Каквото и да е, хайде!
Лихоносов посумтя, въздъхна и каза в слушалката:
— Говори… Лихач. Започвам да усвоявам новата работа. Няма какво друго да докладвам, край.
Той погледна въпросително Феликс Захарович, който се усмихна и каза:
— Затвори телефона.
Излязоха заедно и Феликс Захарович се възползва от колата на финансиста. Лихоносов сам караше беемвето си, уверено и ловко се включи в потока минаващи коли и се понесе, изпреварвайки всички, като някакъв млад тузар. Феликс Захарович се поусмихна.
— Ама наистина си Лихач10 — каза той. — Хвърли ме до метрото.
— Следят ли те? — попита Лихоносов съчувствено.
— Ти знаеш по-добре — измърмори Феликс Захарович.
Той се разтвори сред тълпата пътници, предприе редица действия, за да се изплъзне от евентуални преследвачи, излезе в центъра и известно време внимателно се оглежда дали след него няма опашка. Едва тогава взе такси и тръгна към Нина.
След като се убеди окончателно, че не го следят, той се обади у тях от външен телефон. Докато звучаха сигналите, той се вслушваше в ударите на сърцето си. Сега беше готов открито да тръгне срещу цялата организация и това беше Рубиконът, след който връщане нямаше. Обади се Аня.
— Да, вкъщи си е — отвърна тя с нежното си детско гласче. — Готвим обяда. Да я извикам ли?
— Да — каза Феликс Захарович.
Колко странични хора неволно са въвлечени във вътрешните им дрязги, помисли си внезапно Феликс Захарович. Ето и тази Аня, лепката, също ще пострада за нищо. Тя не си и представя, че след няколко минути ще остане съвсем сама.
— Слушам те, дядо — чу той ниския глас на Нина.
— Слушай, дъще, много внимателно ме слушай — каза Феликс Захарович. — Помниш ли, като ти разказвах за времето на цъфтене на кактусите?
След кратко мълчание тя отвърна:
— Да, помня… Наближава ли?
— Да. Среща по нулевия вариант.
— Мога ли да… се сбогувам?
— Не. Времето тече, Нина. Действай.
Той затвори.
Не му се наложи да чака дълго, десет минути, не повече. Нина излезе и тръгна по улицата към тролейбусната спирка. Феликс Захарович я настигна и взе сака й.
— Привет — каза той.
Нина кимна мълчаливо, прикривайки учудването си. Феликс Захарович замислено вървеше до нея. Нина също мълчеше. Те стигнаха до тролейбусната спирка и зачакаха.
— Какво се е случило? — попита тя след известно време.
— Непременно ли искаш да знаеш? — нервно се усмихна Феликс.
— В рамките на позволеното — каза Нина. — Имам право да знам дали аз съм направила грешка и органите са ме засекли, или твоите колеги са започнали някаква многоходова комбинация.
— Колегите — каза Феликс кратко.
Нина се усмихна тъжно.
— Знаех си, че така ще свърши — въздъхна тя.
— Откъде би могла да го знаеш?
— Ти си идеалист, дядо — каза Нина. — Напълно игнорираш човешката природа. Създали сте система, забравяйки, че елементи на тази система са хората.
— Напротив — упорито каза Феликс. — Целият проект се гради именно на човешкия фактор.