— Не! — ахна тя.
— Шшт — прошепнах, притеглих я по-близо и зъбите ми докоснаха кожата й, отначало съвсем леко, сетне по-настойчиво, докато накрая ги забих в шията й. Стенанията й се превърнаха във викове и аз притиснах длан към устните й, за да ги задуша, докато смучех жадно сладката течност. Тя изпъшка леко, но много скоро стоновете й се превърнаха в котешки мяукания.
— Следваща спирка Ню Орлиънс! — извика кондукторът, изтръгвайки ме от опиянението.
Погледнах през прозореца. Слънцето се бе спуснало ниско в небето, а почти мъртвото тяло на Лавиния бе натежало в ръцете ми. Отвън Ню Орлиънс изникна като мечта, виждах безбрежната синева на океана. Приличаше на живота, който ме очакваше: безкраен низ от години, безкраен низ от хранения, безкраен низ от хубави момичета със сладки въздишки и сладка кръв.
— Неизтощим копнеж по теб, задъхан, вечно млад2 — прошепнах, доволен колко чудесно пасва строфата от стихотворението на Кийтс на новия ми живот.
— Господине! — Кондукторът почука на вратата. Излязох от купето, като изтрих уста с опакото на ръката си. Беше същият млад мъж, който ни бе спрял двамата с Деймън малко след Мистик Фолс и зърнах как по лицето му премина сянка на подозрение.
— Значи вече сме в Ню Орлиънс? — попитах, все още усещайки сладостта на кръвта на Лавиния в гърлото си.
Кондукторът с пясъчнорусата коса кимна.
— А дамите? Те знаят ли?
— О, да, знаят — отвърнах, без да откъсвам поглед от него, като извадих билета от джоба си. — Но те помолиха да не ги безпокоят. Аз също моля да не бъда обезпокояван. Ти никога не си ме виждал. Никога не си минавал покрай това купе. Ако по-късно някой те попита, ще кажеш, че сигурно са били крадци, които са се качили във влака на гарата в Ричмънд. Сторили са ти се подозрителни. Войници от армията на Севера — скалъпих набързо историята.
— Войници от армията на Севера? — повтори объркано кондукторът.
Въздъхнах. Докато не овладеех напълно внушението, трябваше да се придържам към по-примитивен начин за изтриване на паметта. С едно светкавично движение сграбчих мъжа за врата и го прекърших с лекота, сякаш беше грахова шушулка. След това го хвърлих в купето при Лавиния и затворих вратата зад себе си.
— Да, войниците от Севера винаги оставят кървава бъркотия, нали? — попитах реторично. Сетне се отдалечих, подсвирквайки си и се запътих към пушалнята, за да прибера Деймън.
6
Деймън се бе отпуснал върху кожената седалка, където го бях оставил. Върху дъбовата маса пред него стоеше недокосната запотена чаша с уиски.
— Идвай — казах грубо и го дръпнах за ръката.
Влакът намаляваше своя ход и всички пътници наоколо събираха багажа си и се строяваха зад кондуктора, застанал пред черните железни врати към външния свят. Но след като ние не бяхме обременени с багаж и благословени с невероятна сила, знаех, че е най-добре да слезем от влака по същия начин, по който се бяхме качили: като скочим от последния вагон. Исках двамата да сме си отишли много преди някой да забележи, че нещо не е наред.
— Изглеждаш добре, братко. — Тонът на Деймън беше безгрижен, но бледността на кожата и тъмносините кръгове под очите му издаваха колко уморен, наистина уморен и гладен беше. За миг ми се прииска да бях оставил малко от Лавиния за него, но побързах да пропъдя мисълта. Трябваше да действам с твърда ръка. Така татко обяздваше конете. Не ги хранеше, докато накрая преставаха да се противят на юздите и се покоряваха на ездача. Същото беше и с Деймън. Трябваше да бъде пречупен.
— Един от нас трябва да поддържа силата си — заявих с гръб към Деймън, докато го водех към последния вагон на влака.
Влакът продължаваше да пълзи, а колелата му стържеха по стоманените релси. Нямахме много време. Придвижихме се бързо през купчината въглища, за да стигнем до вратата, която отворих с лекота.
— Скачаме на три! Едно… две… — Сграбчих го за китката и скочих. Коленете и на двама ни се удариха с глух удар в прашната, твърда земя под нас.
— Винаги трябва да се перчиш, нали, братко? — потръпна Деймън. Забелязах, че при падането панталоните му се бяха скъсали, а по ръцете му имаше вдлъбнатини от чакъла. Аз бях невредим, с изключение на малка драскотина на лакътя.
— Трябваше да се храниш — свих рамене.