Разбира се, една от дъщерите на генерал Максин също беше тук — средната. Алвдан беше спал с нея само веднъж. Всъщност той спеше с всяка от тях поне по веднъж. Максин беше пословично безчувствен, но стигнеше ли се дотам, смъртта или обезобразяването на дъщеря му със сигурност щеше да поожули дори неговото желязно самообладание.
„За какво имам настроение тази вечер?“ — запита се Алвдан. За нещо необичайно, реши след малко.
— Доведи ми Тсеринет — нареди той на Надзорницата на наложниците, застаряваща матрона, която беше заемала този пост още по времето на баща му. В харема не се допускаха мъже — нито стражи, нито слуги, — затова в тези стаи, с лъскави доспехи и остри копия, служеха единствените въоръжени жени в Империята — дванайсет подбрани осородни, за които се говореше, че не отстъпвали и на най-добрите дуелисти в имперската армия.
Когато му доведоха жената, Алвдан едва не промени решението си. Не беше голяма красавица тази Тсеринет. Ниска и тъмна, с плоско лице и слабо тяло. Лягал беше с нея четири пъти и всеки път контактът им беше еднакъв — лишен от страст и без знак за емоция от нейна страна. Оставяла го бе да я бележи с очевидното желание всичко да приключи възможно най-бързо. Дори когато я шамароса веднъж в яда си, тя не реагира по никакъв начин.
Сега изглеждаше особено унила. Срещна погледа му само за миг и в очите й се четеше нещо изгубено и скръбно. О, да, щеше да свърши работа.
Той го дължеше на Империята си все пак, да посещава всяка част от своите земи, пък било и чрез свои представители. Това важеше и за всичките му наложници от други раси — важни жени от подчинените на Империята градове, пратени тук като гаранция за доброто поведение на своите семейства. В момента никоя не беше по-важна от Тсеринет.
Запита се какви ли новини са стигнали до нея от родния й град. Тамошният губернатор ги работеше здравата и те работеха здраво на свой ред, от зори до здрач се потяха на полето да осигурят храна за Империята, или в работилниците да изковат брони, оръжия и машини. Откакто капитулира след продължителна обсада, Сзар се беше превърнал в основна колона на Империята, град, който на практика работеше за добруването на завоевателя си и чието население беше по-лоялно дори от осородните поданици на императора, защото царицата им беше тук, в двореца — Тсеринет, владетелката на Сзар, обожавана от своя народ, царицата на пчелородните.
О, да, добре щеше да е още веднъж да наложи печата си над Сзар. Редно беше да почете пчелите с вниманието си.
Очаквал бе познатото безстрастно и лишено от отклик съвкупление, а получи нещо друго. Тази нощ Тсеринет прие вниманието му с отчаян плам и с хъса на влюбена жена, сключваше краката си около кръста му и се движеше в синхрон с него, сякаш тласкана от неутолима жажда. И той през цялото време се питаше — дори докато я яздеше потен и задъхан — защо тази жена се е променила толкова и къде е изчезнало безстрастното същество отпреди. Стискаше го така, сякаш събираше смелост да скочи в някаква незнайна и бездънна пропаст.
Направо го изцеди, а когато той се търкулна настрана, тя впери поглед в тавана с насълзени очи. Алвдан нямаше представа какво я мъчи, но и не изпитваше желание да проучва мисленето на всички раси, които Империята беше подчинила. Доволен от сеанса, той я остави да трепери сама и се върна в собственото си легло.
Беше един вид сбогуване, последен жест, но не към мъжа, когото мразеше най-много на света, а към самия свят. На следващата сутрин намериха Тсеринет мъртва. През нощта беше счупила един глинен съд, срязала бе вените си с чиреп от него и кръвта й беше изтекла. Тсеринет, царицата на Сзар и заложница срещу покорството на народа си, вече я нямаше.
5.
Когато Соларно се появи на хоризонта, все едно второ слънце изгря от север. Че затаи дъх и стисна силно парапета, шашната от белотата, разцъфваща сияйно между зелените хълмове.
Виждала беше много места — познатите улици на Колегиум, където беше израснала; ненаситната енергия, с която мръсотията и пороците на Хелерон тъпчеха местните бедняци; нечовешкия ред на мравките от Сарн. Виждала бе дори Паешките земи — заграденото с крепостни стени изящество на Селдис и просналия се без задръжки лукс на Сиенис, чиито прекрасни кули и минарета се източваха към небето напук на архитектурните закони, а базарите бяха покрити с навеси от коприна, която другаде би била цяло състояние сама по себе си. Ала когато сега видя Соларно, реши, че това е най-красивият град на света.