Гавед бутна вратата, мушна се под прага и спря да изтръска дъжда от палтото си. Първата стая беше с нисък таван и празна, ако не се броеше вездесъщата тръстикова рогозка на пода и една газена лампа с треперлив пламък, която висеше от тавана.
— Нивит! — извика Гавед. — Клиент!
— Влизай — долетя тънък глас иззад опърпаното перде, което изпълняваше ролята на врата към съседното помещение.
Стаята от другата страна на пердето беше значително по-голяма и задръстена с няколко сандъка и двуметрова статуя на закачулен молецороден, която Гавед беше помогнал да вкарат тук преди година. На един от сандъците седеше водомеркороден и отмяташе инвентар върху плоча за писане. Беше плешив и бледен, кльощав и изпит дори за своята раса. Почеркът му беше безупречен, миниатюрните букви се гъчкаха една в друга, използвайки максимално повърхността на плочата, ала позата му беше чудата — лакти и колене стърчаха под всякакви ъгли, за да наместят несъразмерните му крайници в стойка, при която писането е възможно. Водомерките очевидно не бяха създадени за литературни занимания.
— Виж ти кой дошъл — изграчи Нивит. — Самият той, самият той. Мислех, че ще мине поне още половин година, преди да цъфнеш пак.
— Аз винаги се връщам, рано или късно — отвърна Гавед.
— Чух, че си пристигнал с въздушен кораб. Издигаш се, а? Или само подскачаш на място?
— Казах им аз, че няма как да остане в тайна — призна Гавед.
Аланмост беше приземил кораба по тъмно, изпомпил беше газа от балона и го беше скрил, а гондолата бързо се превърна в приемлива лодка, която изтикаха през калта до водата. Но Гавед знаеше, че в Джерез нищо не остава тайна. Водомерките виждаха всичко. Точно на това разчиташе и той.
— Е, казвай, шефе, к’во става? — рече Нивит и остави плочата. После демонстративно извади от пазвата си малко звънче и издрънча веднъж с него. След миг друга водомерка, млада и сякаш от женски пол, прецени Гавед, притича от дебрите на вътрешните помещения и отнесе плочата на бегом.
— Момичето е ново — отбеляза Гавед. — Бизнесът май върви добре, а?
Нивит вдигна костеливите си рамене, жест, който ги качи почти до ушите му.
— Ми, става ми самотно от време на време.
Гавед знаеше, че една от другите стаи е пълна с рафтове, огъващи се под тежестта на стотици плочи, които пазеха датирани записи на всяка сделка. Счетоводните умения на Нивит бяха тайната на неговия успех.
— Имам работа и за двама ни — уведоми го Гавед.
— Стига да си взема своето, разчитай на мен — каза водомерката. — Кой е на прицел?
— Този път не е „кой“, а „какво“. Нещо, което се е появило в Джерез наскоро. Специално и ценно, имперска контрабанда… или поне Империята го търси усилено. Притежателят му ще се опита да го продаде, но цената ще удря тавана. — Приятно му беше отново да е тук и да работи с почтени, честни измамници като Нивит, а не за Империята. Не че дори тук можеше да избяга от Империята, разбира се. Досега с Нивит бяха работили основно по залавянето на имперски бегълци. Освен уменията в лова на глави това беше другият основен принос на Гавед в партньорството им — приемливо осородно лице за контактите с имперските клиенти.
Нивит кимна.
— Виж ти, луксозни стоки значи? — Усмихна се лукаво. — Вече плъзнаха слухове за някакъв търг. Засега нищо конкретно, знае се единствено, че достъпът е ограничен. Само с покани, ама наистина. Но ти остави това на мен. Все ще мога да изкопча някакви подробности.
За Талрик това беше решаващият тест. Като на непослушно дете, чието наказание е свършило, най-сетне и на него му позволиха да излезе сам. Даваше си сметка, че Тисамон ще точи сърпа на ръкавицата си не защото очаква предателство от негова страна, а защото жадува Талрик да стъпи накриво. Беше човек, за когото последните петстотин години история изобщо не са се случвали.
Естествено, Тисамон настояваше да го придружи, но Талрик говори и обяснява търпеливо, докато не го убеди, че сам може да отиде на места, където не биха го допуснали, ако по петите му се влачи войнствен богомолкороден охранител-тъмничар. Че са го довели като експерт по имперските въпроси и сега или трябва да го оставят да си свърши работата, или да се отърват от него.
Беше се изразил точно така и Тисамон не го разочарова — очакваното замислено изражение се появи на лицето му. Моментът беше напрегнат за Талрик, защото незаздравялата рана щеше да го забави фатално, ако богомолката избереше втория от изброените варианти.