Кон Игълдън
Кръвта на боговете
Цезар #5
Отново съм задължен на талантливата група, която чете, препрочита, спори ожесточено и редактира тази книга с мен. И по-конкретно - на Кейти Еспинер, Тим Уолър, Трейси Девайн и Виктория Хобс. Благодаря на всички ви.
Аз съм изключително миролюбив човек. Мечтая си само за скромна къщичка със слаиен покрив, добро легло, добра храна, прясно издоено мляко и току-що избито масло, цветя под прозореца ми и няколко хубави дървета пред вратата; и ако Бог реши да направи щастието ми пълно, ще ме дари с радостта да видя шест-седем от враговете ми да висят на клоните на тези дървета. Преди смъртта им ще им простя всички злини, които са ми сторили през живота си. Човек трябва да прощава на враговете си - но не преди да са увиснали на бесилото.
ПРОЛОГ
Не всички бяха опетнени с кръв. Тялото му лежеше на студения мрамор, неподатлив за червените струйки, които се стичаха по пейките. Отдалечаващите се поглеждаха назад поне веднъж, неспособни да повярват, че тиранинът няма да се надигне. Цезар се беше борил, но те бяха прекалено много, прекалено твърдо решени.
Не можеха да видят лицето му. В последните си мигове водачът на Рим беше издърпал гънките на тогата си и бе покрил главата си, докато го блъскаха и пробождаха. Бялата тъкан бе цялата в разрези. Беше изпуснал червата си, когато се свлече и падна на една страна, и сега миризмата изпълваше театъра. Нямаше никакво достойнство в мъжа, когото бяха убили.
Над двайсет души бяха омърсени с насилието и някои от тях все още дишаха тежко. Около тях имаше най-малко два пъги повече свидетели, които не бяха извадили оръжие, а бяха останали настрана и бяха гледали, без да помръднат и пръст, за да спасят Цезар. Извършителите все още бяха като зашеметени от насилието и топлата кръв по ръцете си. Мнозина бяха служили във войската. Бяха виждали смърт, но в далечни страни и градове. Не и тук, не и в Рим.
Марк Брут прокара длани по острието на меча си и по тях останаха червени петна. Децим Юний го видя и изпаднал в страхопочитание, също беляза ръцете си с прясната кръв. Останалите почти благоговейно повториха действието. Брут им бе казал, че няма да останат обременени с чувство за вина. Че са спасили държавата от тиранин. Зад него те направиха първите крачки към широката ивица светлина, водеща навън.
Когато излезе на слънце, Брут пое дълбоко дъх. Спря на прага и остави топлината на лъчите да го изпълни. Беше облечен като войник, единственият мъж с броня и с гладиус[1] на кръста. Макар да наближаваше шейсетте, голите му загорели крака бяха все още силни, здраво стъпили на земята. В очите му имаше сълзи, но се чувстваше така, сякаш сянката на възрастта и предателството се разпръскват, а белезите по кожата му изчезват; сякаш се превръщаше в нов човек.
Чу как мъжете в тоги се събират зад гърба му. Касий пристъпи до него и го докосна по рамото, за да го успокои или може би да засвидетелства подкрепата си. Брут не го погледна. Лицето му бе обърнато към слънцето.
- Сега можем да го почетем - каза той, сякаш говореше на себе си. - Можем да трупаме слава върху паметта му, докато не бъде смазан под тежестта й.
Касий въздъхна. Звукът беше като досадно стържене.
- Сенатът очаква вестта, приятелю - тихо рече Касий. - Да оставим стария свят тук.
Брут го погледна и жилавият сенатор почти се присви от онова, което видя в очите му. Моментът се проточи. Никой от стоящите зад тях не издаде нито звук. Макар да бяха участвали в убийство, едва сега започваха да се страхуват от града. Бяха повлечени като есенни листа от вятъра, загърбили здравия разум, оставили се да ги водят по-силните. Реалността се носеше из въздуха, сякаш Рим беше пресъздаден в златистите прашинки. Без да каже нито дума повече, Брут излезе навън. Останалите го последваха.
Улиците бяха оживени: хиляди товари и стоки бяха изложени на всеки свободен перваз и направо по каменната настилка, препречвайки пътя. Вълна от тишина се носеше от театъра на Помпей и изчезваше зад сенаторите, но оставаше с тях, докато те вървяха към форума. Улични продавачи, слуги и граждани замръзваха при вида на почти шейсет души с бели тоги, водени от човек с броня, който крачеше енергично напред, а дясната му ръка току посягаше към дръжката на меча.
Рим и преди беше виждал хиляди подобни процесии, но у онези, които се изкачваха по Капитолия, нямаше радост. Хората си шепнеха, побутваха се и сочеха червените петна по ръцете им и все още ярката кръв по дрехите. Клатеха уплашено глави и се отдръпваха, сякаш групата носеше опасност или някаква заразна болест.