- Искаш да стоя и да гледам, без да си мръдна пръста, за да им помогна ли? - внезапно рече Октавиан. - Изнасилване и убийство, Меценате. Видя тялото й. Каква чест има в това да пуснем неколцина селяци да ги гонят, а ние да стоим и да гледаме, потвърждавайки всичко, което говорят за римляните? Я стига!
Кимна към избрания маршрут към дъното на клисурата и тръгна надолу. Тук поне беше сянка и камъните бяха по-хладни, но после отново щяха да се катерят нагоре под палещото слънце.
- Трябва ли да ми пука какво казват някакви си гръцки селяци? - промърмори Меценат, но толкова тихо, че никой не го чу Меценат беше or толкова стар род, че отказваше да твърди, че е потомък на близнаците, които били кърмени от вълчица, а по-късно основали Рим. Неговите предци, казваше той, притежавали вълчицата. Когато се срещнаха за първи път, Меценат беше приел, че тъй като познава Цезар, Октавиан няма да бъде впечатлен от някакъв си римски благородник. След време обаче осъзна, че Октавиан го възприема като идеала, към който да се стреми той самият. Беше малко огорчаващо в крайна сметка да оправдаеш по-високото си положение. Меценат усещаше, че Октавиан пропуска основното при благородните фамилии. Не беше важно кой си, а кои са предците ти. И в същото време тази проста вяра бе нещо, което не можеше да разбие у приятеля си. Октавиан беше изгубил рано баща си и познаваше бедността. И щом си въобразяваше, че един истински римски благородник трябва да е храбър и почтен, Меценат нямаше никакво намерение да го разочарова.
Въздъхна при тази мисъл. Бяха облечени с прости туники и тъмни гамаши. С всяко облекло щеше да им е горещо при катеренето, но гамашите бяха направо ужасни и вече бяха потъмнели от пот. Меценат беше убеден, че кожата му под тях се е протрила. Надушваше собствената си пот и бърчеше с погнуса нос, докато се катереше и подхлъзваше обратно надолу Ножницата му се заклещи в някаква цепнатина и Меценат изруга, докато я освобождаваше. Настроението му стана още по-мрач- но, когато чу зад себе си смеха на Агрипа.
- Радвам се, че успявам да те забавлявам, Агрипа - рязко рече той. - Така удоволствията от деня вече са пълни.
Агрипа се усмихна мълчаливо, настигна го и го задмина, като правеше грамадни крачки надолу. Флотският центурион беше с една глава по-висок от другарите си и постоянният труд на борда на римските галери само беше увеличил силата в ръцете и краката му. Като го гледаше човек, цялото това бъхтене изглеждаше детска работа и той изобщо не беше задъхан, когато стигна дъното. Октавиан го следваше на няколко крачки. Двамата изчакаха Меценат да се домъкне до тях.
- Нали си давате сметка, че на връщане отново трябва да катерим този чукар? - каза Меценат, докато скачаше долу.
- Не искам да споря с теб, Меценате - отвърна Октавиан. - По-лесно ще е, ако просто приемеш, че го правим.
- И то без мърморене - добави Агрипа. Дълбокият му глас отекна от скалите около тях.
Меценат изгледа кисело двамата си приятели.
- Има хиляди различни пътеки през тези проклети камънаци. Нищо чудно разбойниците вече да са далеч и да отпиват разхладителни напитки, докато ние тук умираме от жажда.
Агрипа насмешливо посочи прашната земя и когато погледна надолу, Меценат видя следите на много хора.
- О рече той и с плавно движение извади меча си, сякаш очакваше всеки момент да ги нападнат. - Все пак си мисля, че са местни пастири.
- Може би - отвърна Октавиан. - Ние обаче сме единствените по тази пътека, така че бих искал да съм сигурен.
Той също извади гладиуса си. Беше по-къс с цяла длан от оръжието на Меценат, предназначено за дуел, но бе добре смазан и излезе от ножницата с шепот. Металът опари ръката му.
Агрипа също извади меча си и тримата мълчаливо продължиха в клисурата, като стъпваха предпазливо. Без изобщо да го е планирал, Октавиан поведе, с едрия Агрипа от дясната му страна и Меценат от лявата. Откакто се бяха сприятелили, Октавиан беше водач на групата, сякаш друга алтернатива просто нямаше. Меценат разпознаваше и оценяваше вродената му увереност. Старите фамилии все трябваше да започват отнякъде, пък било то и с Цезар. Усмихна се при тази мисъл, но усмивката му замръзна, когато заобиколиха една висока скала и видяха някакви мъже да ги чакат в сенките. Октавиан продължи непоколебимо напред, като държеше меча си ниско. След три крачки се озова в сянката на клисурата. Отвесните скали се издигаха високо над главите им. Той спря и погледна хладно мъжете, изпречили се на пътя му.