Меценат се намръщи. От дете беше заобиколен от слуги, които угаждаха на всяка негова прищявка, но въпреки това Октавиан някак успяваше да го накара да работи и да се поти като домашен роб. Ако някогашните му наставници го видеха, челюстите им щяха да увиснат от изумление.
- По тези места дъщерите са мустакати колкото бащите си - отвърна той. - Може би след като се стъмни напълно, но не и преди това.
Навъсено се зае с гадната задача да реже глави. Агрипа също се захвана за работа и замахваше здраво, за да разсече прешлените.
Октавиан клекна до тялото на водача на разбойниците и погледна в изцъклените му очи. Кимна на себе си, повтаряйки наум движенията от сражението. Едва сега забеляза разреза на ръката си. Кървеше обилно. Беше на двайсет и това не бе първата му рана. Просто щеше да добави още един белег към вече съществуващите. Започна да сече главата, като я държеше за мазната брада.
Конете още си бяха там, където ги бяха оставили, умиращи от жажда и едва държащи се на крака, с подути езици.
Слънцето залязваше, когато тримата римляни отново влязоха в селото с двете торби, от които капеше кръв. Местните мъже се бяха върнали гневни и с празни ръце, но настроението се промени, когато Октавиан отвори торбите и изсипа съдържанието им в прахта. Съпругът на жертвата се просълзи, прегърна го и започна да го целува, като спря само колкото да изрита главите към стената на къщата си, след което отново се опита да смаже Октавиан в прегръдката си. Нямаше нужда от преводач. Накрая оставиха човека и децата му да скърбят за загубата си.
Другите селяни извадиха на открито грубо сковани маси и донесоха храна и напитки от прохладни мазета, за да угостят младежите. Както си бе представял Октавиан, ги тъпчеха с чудесно месо и ги наливаха с бистра течност с вкус на анасон. Тримата пиеха без мисъл за утрешния ден и не отстъпваха в броя чаши на местните мъже, докато селото не започна да се размътва пред очите им. Само неколцина селяни говореха латински. но това като че ли нямаше никакво значение.
В мъглата на пиянството Октавиан осъзна, че Меценат му повтаря някакъв въпрос. Заслуша се замаяно, после се изсмя и смехът му премина в ругатня към собствената му непохватност, когато разля чашата си.
- Не го вярваш каза той на приятеля си. - Не случайно го наричат Вечния град. Римляни ще има и след хиляда години, че и повече. Или си мислиш, че някой друг народ ще се надигне и ще стане наш господар?
Загледа с пиянска съсредоточеност как пълнят чашата му.
- Атина, Спарта, Тива... - започна да брои на пръсти Меценат. Златни имена, Октавиане. Сигурен съм, че мъжете от тези градове са си мислели същото. Когато Александър е пропилявал живота си във войни в чужди земи, да не би да си е помислял, че един ден римляните ще владеят всичко от единия бряг на морето до другия? Щеше да се смее като магаре, точно както правиш ти сега. - Меценат се усмихна, наслаждавайки се на начина, по който приятелят му се задави от нечувания коментар.
- Пропилявал живота си? - повтори Октавиан, когато успя да си поеме дъх. - Сериозно ли искаш да кажеш, че Александър Велики е можел да изживее годините си по-пълноценно? Няма да се съглася с това. Ще бъда строг и благороден римлянин... - Замълча за момент. Питието бе замъглило мислите му. - Твърде строг и благороден, за да те слушам.
- Александър е имал алчните пръсти на търговец - рече Меценат. - Все зает с нещо, а накрая какво? Прекарал е толкова години в сражения, а дали е нямало да предпочете да ги изживее в забавления, ако е знаел, че ще умре млад в чужда страна? Ако беше тук, можеше да го попиташ. Мисля, че той би предпочел доброто вино и красивите жени пред безкрайните битки. Но ти не отговори на въпроса ми, Октавиане. Гърция е владеела света, така че защо Рим трябва да е по-различен от нея? След хиляда години някой друг ще владее света след нас. - Млъкна, за да откаже поднос нарязано месо и да се усмихне на двете старици, които не разбираха нито дума ог разговора им.
Октавиан поклати глава, остави чашата си много внимателно и също започна да брои на пръсти.
Първо, защото не можем да бъдем победени във война. Второ... защото ни завиждат всички народи, управлявани от дребните си царе. Те искат да станат като нас, а не да събарят онези, на които завиждат. Трето... не се сещам за трето. Но и тези аргументи са достатъчни.
- Само два не са достатъчни! -- възрази Меценат. - Бих отстъпил, ако бяха три, но два!? Навремето гърците са били най- великите воини на света. - Той се престори, че хвърля щипка прах във въздуха. - Толкова за величието им. Нищо не е останало от него. Толкова за спартанците, а навремето само няколкостотин от тях са всели ужас в персийската армия. Другите народи ще се учат от нас, ще заимстват методите и тактиките ни. Признавам, че не мога да си представя нашите войници да претърпят поражение от някакви си мръсни племена, без значение какви трикове са откраднали от нас, но това не е невъзможно. Да видим другия ти довод - че искат онова, което имаме. Така е, но ние също искахме културата на гърците. И какво направихме? Нима дойдохме смирено и ги помолихме да я споделят с нас? Не, Октавиане! Взехме я, копирахме техните богове, построихме храмовете си по техен образец и сега се преструваме, че всичко това е било наше открай време. Един ден някой ще направи същото с нас, а ние няма да разберем как е станало. Така че и двата ти аргумента са прах под сандалите ми. - Той вдигна крак и посочи земята. - Виждаш ли ги? Виждаш ли доводите си?