Ако през следващите няколко години решиш да ми пишеш, не се колебай нито за миг. Винаги се радвам на писмата ти.
Писмото ухаеше на люляк и касис.
Гералт изруга.
От мислите му го изтръгна неочаквано движение на палубата и поклащане на корабчето, сигнализиращо за смяна на курса. Част от пътниците изтичаха на десния борд. Шкиперът Дървеницата крещеше от носа команди, корабът бавно и неохотно напускаше фарватера7 и завиваше към темерийския бряг, правейки път на два изплували от мъглата кораба. Вещерът ги погледна с интерес.
Отпред плуваше голям, поне седемдесет сажена8 дълъг тримачтов галеас9, над който се развяваше тъмночервено знаме със сребърен орел. Отзад, с помощта на ритмично работещи четирийсет гребла, се плъзгаше малка тънка галера, украсена със знак, изобразяващ златисточервен шеврон10 на черен фон.
— Оха, като големи дракони са — възкликна Дървеницата, заставайки до вещера. — Така порят реката, че правят вълни.
— Интересно — промърмори Гералт. — Галеасът плува под реданско знаме, а галерата е от Аедирн.
— От Аедирн, и още как — потвърди шкиперът. — И носи знамето на наместника в Хаге. Но забележете, че двата кораба имат остро дъно, почти два сажена газене. Значи не са тръгнали до самото Хаге, защото не могат да минат през праговете и плитчините в горното течение на реката. Тръгнали са за Пиана или за Белия мост. И вижте, на бордовете е пълно с войска. Това не са търговци. Това са военни кораби, господин Гералт.
— На галеаса пътува някой важен. Разпънали са шатра на палубата.
— Е, да, сега така пътуват велможите — кимна Дървеницата, чоплейки зъбите си с отцепена от дъските на борда клечка. — По реката е по-безопасно. Из горите върлуват „ударните отряди“ на елфите, не знаеш иззад кое дърво може да полети стрела. А по водата не е страшно. Елфите са като котките — не обичат водата. Предпочитат да седят в храсталака…
— Това сигурно е някой наистина важен. Шатрата е пищна.
— Сигурно. Кой знае, може самият крал Визимир да е оказал чест на реката? Сега пътешестват най-различни хора… А след като се заговорихме за това — в Пиана ме помолихте да си отварям ушите за това дали някой се интересува за вас и разпитва за вас. Виждате ли го онзи сакатник там?
— Не сочи с пръст, Дървеницо. Какъв е този?
— Откъде да знам? Сам го попитайте, нали идва към вас. Гледайте как се клатушка! А водата е като огледало, по дяволите, ако малко се развълнува, сигурно ще започне да ходи на четири крака, нескопосникът!
„Нескопосникът“ се оказа нисък кльощав мъж на неопределена възраст, обгърнат с широко и не особено чисто вълнено наметало, закрепено с кръгла месингова брошка. Иглата на брошката, очевидно изгубена, беше заменена от крив гвоздей със сплескана глава. Мъжът се приближи, изкашля се, присви късогледите си очи.
— Хмм… Имам ли удоволствието да говоря с Гералт от Ривия, вещерът?
— Да, любезни господине. Имате.
— Позволете да ви се представя. Аз съм Линус Пит, магистър, преподавател по естествена история в Оксенфуртската академия.
— Извънредно ми е приятно.
— Хмм… Казаха ми, че охранявате кораба по поръчение на Компанията на Малатиус и Грок. Май заради опасността от нападение на някакво чудовище. Интересува ме следното: за какво точно чудовище става въпрос?
— И мен самият ме интересува това. — Вещерът се облегна на парапета, гледайки мяркащите се в мъглата тъмни очертания на крайбрежните низини откъм темерийския бряг. — И стигнах до извода, че са ме наели по-скоро за в случай на нападение на някой от ударните отряди на Scoia’tael, за които се говори, че върлуват в околността. Пътувам вече за шести път между Пиана и Новиград, а жагницата не се е показала нито веднъж…
— Жагница? Това сигурно е някакво народно название. Предпочитам да използвате научния термин. Хмм… Жагница… Наистина не знам кое същество имате предвид…
— Имам предвид грапаво чудовище, дълго два сажена, наподобяващо обрасъл с водорасли дънер, с десет лапи и челюсти като пили.
— Има какво да се желае, за да бъде това описание точно от научна гледна точка. Може би става въпрос за някакъв вид от семейство Hyphydridae?