Вгледа се в находката си. Изпод кичурите права черна коса, останали върху черепа, го гледаха древни очни кухини, зеещи и празни. Зад устните, изсъхнали и набръчкани, се виждаха пожълтели зъби. По пергаментната кожа все още бяха прилепнали остатъци от погребален саван. Мумията бе така добре съхранена, че под хирургическата светлина на изследователската лаборатория започнаха да сияят ярко дори остатъците от черната и дреха.
— Боже мой, та това е съвършено! — възкликна глас зад гърба му.
Хенри леко подскочи. Бе потънал толкова в собствените си мисли, че за миг бе забравил за присъствието на други хора в помещението. Обърна се и бе заслепен от мълнията на фотосветкавица. Репортерката от „Балтимор Хералд“ се отмести зад рамото му и зае позиция за друга снимка, без да отлепва „Никона“ от лицето си. Русата и коса бе прибрана зад ушите и вързана на делова конска опашка. Тя направи още няколко снимки, без да престава да говори.
— На каква възраст е според вас, професоре?
Като примигваше, за да се освободи от ефекта на светкавицата, Хенри направи крачка назад, за да могат и другите да видят останките. Двама учени с инструменти в ръка се приближиха към него.
— Как да ви кажа… Според мен мумифицирането е било извършено някъде през шестнайсети век. Значи преди четиристотин-петстотин години.
Репортерката престана за миг да се занимава с апарата си, но не отмести поглед от фигурата върху лабораторната маса. Леко сви горната си устна.
— Имах предвид друго. На каква възраст е бил мумифицираният, когато е умрял?
— Разбрах въпроса ви — отвърна той и намести очилата си с метални рамки върху носа. — На около двайсет години. Трудно е да се извърши по-точна датировка на пръв поглед.
Един от двамата лекари, дребна жена на около петдесет години с тъмна коса, падаща на копринени кичури върху гърба и, ги погледна. Бе започнала да оглежда мумията и държеше в ръката си пинцет за притискане на език.
— Бил е на трийсет и две години, когато е умрял констатира равнодушно.
Лекарката, доктор Джоан Енгел, бе ръководителка на катедрата по съдебна медицина в „Джон Хопкинс“ и стара приятелка на Хенри. Именно длъжността и в „Джон Хопкинс“ бе една от причините той да изпрати мумията точно в този университет. Тя започна да обяснява заключението си:
— Съдя за възрастта му по степента на изхабяване на вторите и третите кътници. Допускам точност от плюс-минус три години. Разбира се, резултатите от сканирането ще определят още по-прецизно възрастта.
Очите и ярко искряха, докато говореше, макар че чертите на лицето и издаваха спокойствие. Допирът с изсъхналите човешки останки съвсем не предизвикваше у нея отвращение. Хенри забеляза, че тя споделя неговата възбуда. Стана му приятно при мисълта, че интересът на Джоан към научните разкрития не бе отслабнал от студентските и години. Тя се завърна към огледа на мумията, но преди това погледна Хенри така, сякаш му се извиняваше, че бе възразила на неговата оценка за възрастта.
Той усети прилив на топлина в лицето. Дължеше се повече на смущение, отколкото на раздразнение. Джоан бе запазила някогашната си наблюдателност. Преглътна, опита да се успокои и се обърна отново към репортерката:
— Всъщност надявам се да докажа, че останките, открити в това инкско селище, принадлежат не на инка, а на представител на друго перуанско племе.
— Какво искате да кажете?
— Открай време е известно, че инките са били войнствено племе, което често е покорявало съседните племена и буквално ги е асимилирало. Строили са своите градове върху градовете на други. От моите наблюдения на Мачу Пикчу и на други развалини по отдалечените върхове на Андите стигнах до извода, че инките, обитавали низините, не са построили тези градове във висините, а са ги завладели. Те са били изградени от племе, съществувало преди тях, на което инките са отнели мястото в историята. Именно то е построило тези високопланински градове. Надявам се той да ни помогне да поправим тази историческа грешка. — Хенри кимна към мумията.
Репортерката направи още една снимка, но се отстрани, за да не попречи на двамата лекари да продължат огледа на тялото.
— Защо според вас тази мумия може да докаже истинността на теорията ви? — продължи с въпросите си тя.
— Гробницата, където я открихме, е по-стара поне с век от развалините на инките. Това ме навежда на мисълта, че пред нас е един от истинските строители на планинските крепости. Освен това, тази мумия има ръст, доста по-висок от ръста на обикновен инка от района. Дори и лицевите и черти са различни. Донесох я тук, за да докажа, че пред нас не е представител на племето на инките, а един от истинските архитекти на тези удивителни градове. Тъй като тук разполагаме с възможности за генетическо картографиране, надявам се да…